— Госпожице Йоланте Комптън-Джоунс, позволете ми да ви представя капитан Джак Уест.
Джак забеляза, че Робъртсън представя него на нея — тънкост в дипломатическия протокол, която освен кавалерството предполагаше и че жената е високопоставено лице.
Йоланте Комптън-Джоунс стисна ръката му здраво, по мъжки. Не скри, че го разглежда с интерес, и показа с усмивката си, че онова, което вижда, й харесва.
— Ловеца — каза тя, сякаш вкусваше думата. — Репутацията ви ви прехожда.
— Благодаря, госпожице Комптън-Джоунс.
— Казвайте ми Йоланте. Аз съм официалният Пазител на Личния кралски архив на дома Уиндзор — длъжност, съществуваща от седемстотин години, която може да се заема само от роднина по пряка линия на монарха.
— При това само от талантлив такъв — допълни Робъртсън. — Човек, на който кралицата вярва абсолютно.
Йоланте игнорира комплимента и подаде на Джак Кадифената кутия.
— Инструктирана съм да ви връча това лично.
Той отвори кутията, за да види Стълба в нея.
И трябваше да положи максимални усилия, за да не ахне.
Виждаше Стълб за първи път в живота си и величественото му великолепие не можеше да не го изненада.
В подходящо оформената кухина на кутията лежеше нешлифован диамант с големината и размера на тухла. Не блестеше като диамантите, които бе виждал. Беше замъглен, полупрозрачен, и приличаше по-скоро на парче лед, отколкото на диамант. И въпреки това беше смайващ.
— Принцеса Йоланте е емисар на дома Уиндзор по въпроса — уточни Робъртсън.
— Принцеса Йоланте? — не се сдържа Лили. — Ти си истинска принцеса?
Йоланте се обърна и сякаш чак сега видя Лили. Усмихна се мило и се поклони по възможно най-женствения начин, който Лили бе виждала.
— Здравей. Ти трябва да си Лили. Чувала съм много за теб. Ти си също от кралски род, при това много по-стар от моя. За мен е удоволствие да се запозная с теб.
Двете се здрависаха. Бузите на Лили пламнаха, розовите връхчета на косата й затрептяха.
— И да, предполагам, че формално съм принцеса продължи Йоланте. — По-скоро съм далечен член на кралското семейство, втора братовчедка на принцовете Уилям и Хари.
— Не е възможно…
Стоящата до Лили Зоуи завъртя поглед към тавана и в този момент Йоланте „забеляза“ и нея и вежливо се осведоми:
— А вие сте?
— Зоуи Кисейн, ирландски десантчик. Опасявам се, без кралска кръв.
Лили не пропусна да се намеси:
— Зоуи също е принцеса. Искам да кажа — прозвището й е такова.
— Така ли било? — прошепна Йоланте и не пропусна да погледне розовите връхчета на русата коса на Зоуи, преди да коментира съвсем спокойно: — Колко чудно, наистина.
Джак забеляза, че очите на Зоуи пламват, и побърза да се намеси:
— Вие много по-добре от нас знаете, Йоланте, че имената са важни. Човек може да направи много неща с едно име, включително да скрие миналото си. Днес вие ни донесохте Стълба, принадлежащ на вашия род — предмет, който той съхранява много по-дълго, отколкото разполага с името си.
Сега проблесна погледът на Йоланте — тя веднага се досети накъде бие той.
Джак се обърна към Лили:
— Разбираш ли, домът Уиндзор — името, под което светът познава британското кралско семейство — фактически съществува от 1914 година. Но макар името да е отскоро, самият род е много, много стар. Първоначално са били известни като Тюдори, после Стюарт, през деветнайсети век стават Сакс-Кобург-Гота — съвсем немско звучащо име, което не само издава силните връзки на британското кралско семейство с европейската аристокрация, но и било доста притеснително през Първата световна война. За да запази престижа си, британското кралско семейство сменило името на своя род и се прекръстило на любимото си имение — Уиндзор.
— Наричате се на името на къща? — недоверчиво попита Лили.
Йоланте стисна челюсти.
— Симпатичният капитан в действителност е напълно прав. — После допълни малко по-тихо: — И освен това е лоялен на своите хора… — Последва кимване към Зоуи. — Както вече казах, репутацията ви е легендарна, капитане.
Джак също кимна. Малката битка за контрол в помещението беше приключила.
Уест се обърна към останалите.
— Окей. Да почваме — да отворим нашите сандъци със съкровища.
В базата имаше няколко изследователски лаборатории, две от които — известни с безличното Лаборатория 1 и Лаборатория 2 — представляваха стерилни помещения, позволяващи наблюдение през стъклени стени.
В Лаборатория 1 Магьосника беше поставил Философския камък на работна маса.
В Лаборатория 2 на работната маса лежеше Жертвеният камък на майте. Ръбат и масивен, с триъгълна засечка най-отгоре — съответстваща по форма на острието, отсичащо глава — изписан от всички страни с доста страховити надписи, разказващи за човешки жертвоприношения, камъкът сякаш излъчваше заплаха.