Часовникът на Джак показваше 6:12.
След цялото великолепие на залата, пирамидата и бездънната пропаст Джак се чувстваше малко странно пред толкова малкия връх на масивния обект.
Изведнъж пирамидата забръмча.
Беше нисък, басов звук… мощна разтърсваща вибрация, която отекна из пещерата.
Джак се стресна.
— Капитан Уест — чу се в ухото му гласът на Алби, — изплуването на Титаник започна току-що. Разполагате с около една минута, за да поставите Стълба.
— Благодаря — отговори Джак. — Усетих, че започва.
Застанал на самия край на моста, високо над пропаст, за която никой не знаеше колко е дълбока, той разглеждаше върха на бучащата пирамида.
Както бе забелязал още от „балкона“, тя не завършваше с остър връх. Върхът й беше плосък. Плоската част бе широка колкото длан, сякаш там бе имало пирамидион, който някой някога неизвестно защо бе отсякъл.
Виждаше се и геометрично правилна квадратна дупка — отвор, който отговаряше идеално на размера и формата на Стълба.
— Магьоснико? — каза Джак по радиото. — Някакви последни напътствия? Някаква церемония, към която следва да се придържам?
— Не ми е известна такава — отговори Магьосника. — Просто постави Стълба в пирамидата.
— Добре тогава…
Джак погледна за последен път часовника си. Беше точно шест и дванайсет.
Той хвана Стълба с две ръце и застанал високо над бездънната пропаст дълбоко под повърхността на земята, вкара пречистения Стълб в съответстващата му дупка във върха на пирамидата.
Стълбът влезе в отвора…
… и се заклещи в него. Подаваше се наполовина, но беше невъзможно да се помръдне.
Зловещото бучене мигновено престана.
Във въздуха се възцари тишина.
Джак затаи дъх.
И тогава — БАМ! — чистият прозрачен диамант на Стълба, вложен непоклатимо във върха на пирамидата, засия с ярка бяла светлина.
Джак залитна назад и заслони очите си с ръка.
Ослепителната светлина освети пещерата и Джак видя колко дълбока е пропастта, над която стоеше. Беше невъобразима: дори сиянието на Стълба не можеше да достигне края на отвесните й стени.
С гръмотевично изтрещяване от Стълба се изтръгна дебел бял лазерен лъч и се устреми в дълбините на пропастта, към земното ядро.
Джак не можеше да го гледа — той беше непоносимо ярък.
Погледна нагоре, към пирамидата, чийто мащаб продължаваше да го поразява.
И видя Стълба.
Той пулсираше със светлина, а течното му ядро излъчваше меко сияние.
В този момент, бавно, постепенно, по всяка повърхност на Стълба се появи странен текст — бели символи.
Джак веднага ги позна.
Словото на Тот.
Тайнственият език, открит в Египет, който можеше да бъде четен само от оракулите на Сива — Лили и брат й Александър.
А след това си спомни наградата, полагаща се на онзи, който постави първия Стълб.
Знание.
Тези символи несъмнено съдържаха някаква мъдрост, някакво изпълнено с ново съдържание послание.
Знание, за което някои нации не биха се замислили да убият.
Посегна към Стълба. В мига, в който го докосна, нещо прещрака и заключващият механизъм на пирамидата освободи Стълба в ръцете му, само че сега той сияеше с белите символи на езика на Тот.
Джак го разгледа и веднага установи, че от горния край на Стълба липсва малка пирамидална част, която сякаш беше отсечена.
Удивено вдигна поглед и видя… че голямата обърната бронзова пирамида отново е цяла. Някак, неизвестно как, по време на ослепителното светлинно шоу тя бе взела част от Стълба като пирамидион и с това бе възстановила идеалната си форма.
— Прекрасно… — прошепна Джак и погледна току-що образувалата се в Стълба пирамидална вдлъбнатина. После каза в микрофона: — Магьоснико. Тук станаха някои доста сериозни неща.
— Подозирах.
Джак прибра светещия Стълб в раницата си и каза:
— Е, като се има предвид ситуацията, нещата свършиха направо безболезнено.
— Да, доста необичайно за нас… — започна Магьосника, но сигналът внезапно прекъсна и се разнесе равно пищене.
Кръвта на Джак се вледени. Това не бе загуба на сигнал. Ако бе така, щеше да се чува съскане или пращене. Този тон означаваше нещо друго.
Обърна се и видя Магьосника на ръба на „балкона“ — Разперил озадачено ръце. До него Зоуи тревожно махаше на Джак да побърза.
Джак затича по моста и завика по радиостанцията:
— Астро! Лили! Алби! Чувате ли ме? Никакъв отговор.
Само същият равен тон.
— Джак, някой ни заглушава! — викна Зоуи.
Джак Уест вече го беше разбрал.
Появиха се на повърхността на езерото, изплуваха от всички страни на надуваемите лодки — мъже в черни леководолазни костюми, въоръжени с автомати МР–5.