— Мой ред ли? — Лили пребледня.
След пет минути тя седеше до Магьосника с наведена глава. Косата й бе значително по-къса, а от розовите връхчета нямаше и следа.
Беше ред на Магьосника добродушно да се засмее.
И на Алби.
— Лили, приличаш на момче…
— Млъквай, Алби — намусено каза Лили.
— Съжалявам, мъниче — каза Зоуи и хвана и собствена си коса. — Някой ще подстриже ли и мен?
Направи го Лили — тъжно оряза розовите връхчета и падащата до раменете на Зоуи коса. Това сложи край на удоволствието, което двете си бяха направили взаимно в едни сякаш вече забравени по-щастливи времева. Когато свърши, Зоуи приличаше на пънкарка.
— Хайде, време е всички да спим — каза тя. — Магьоснико, първата смяна е твоя. Аз поемам късната.
— Магьосника седна до задната врата, а останалите намериха по-удобни места на пода и се свиха в самотната руандийска църква — място, където все още се долавяше мирисът на смъртта.
Лили се събуди със сепване — върху устата й имаше ръка.
Беше Зоуи.
— Не мърдай… имаме неприятности.
Лили изплашено огледа изоставената църква. Алби до нея се бе свил на пода и не смееше да издаде звук. Магьосника не се виждаше. Небето над счупения прозорец изсветляваше…
Пред прозореца премина силует.
Чернокож мъж с камуфлажна униформа, каска и мачете в ръка.
— Дойдоха преди няколко минути — прошепна Зоуи.
Приближи се и Магьосника и се сниши до Зоуи.
— Четирима са и имат „техника“, паркирана малко встрани, ей натам.
„Техника“ наричаха в Африка обикновен камион с картечница, монтирана на откритата каросерия.
— Униформите им са стари — продължи Магьосника, — така че най-вероятно са бивши войници, които армията повече не може да издържа — сега просто банда насилници.
В забравената от бога Руанда вилнееха банди мародери, хищници в човешки облик, които търсеха жени и деца из изолираните ферми и по селата. Имаше случаи, когато подобни банди тероризираха цели градове по цяла седмица.
Зоуи присви устни и прошепна:
— Вземи децата и ме чакайте при задната врата. Имай готовност да изтичате до „техниката“.
— Защо?
— Защото така или иначе ни трябва друг превоз.
След минута водачът на бандата застана пред входа на църквата.
Беше кльощав, но жилав, с армейска униформа. Куртката му бе разкопчана на гърдите. Каската му обаче не бе стандартната за армията — беше небесносиня и на нея с големи бели букви бе изписано „ИМ“ — отвратителна награда, високоценена от бандитите в Руанда. Тя означаваше, че този човек е убил участник в миротворческите сили на ООН.
Водачът крадешком се качи по дървеното стълбище, стиснал мачетето…
— Търсиш ли нещо?
Той рязко се извърна и видя Зоуи.
В първия се смая: жена, бяла жена. После присви очи и извика на другарите си нещо на киняруанда.
Те веднага дотичаха и като видяха Зоуи, почнаха да я заобикалят.
А тя тропна с крак по дъсчения под — това бе уговореният сигнал за Магьосника и децата, че могат да излязат през задната врата, — после пристъпи напред и се озова в кръга на мародерите.
Онова, което последва, се случи много бързо.
Водачът се хвърли към Зоуи… но тя заби светкавичен удар с юмрук в гърлото му.
Той падна на колене, задавен, и в този момент атакуваха другите трима… но с непостижима скорост Зоуи ритна единия в диафрагмата и му счупи ребрата, разби носа на втория с жесток удар с лакът и с мачетето на втория удари третия в слабините. Той диво изкрещя и се свлече.
Схватката приключи за секунди и когато всичко свърши, четиримата руандийци се гърчеха в краката на Зоуи.
— Малко ви беше — каза тя на раздяла и в същия момент Магьосника наби спирачките на „техниката“ нея. Децата бяха с него.
Зоуи взе мачететата на бандата и куртката на водача им — както и каската на ООН, — след това скочи в кабината на „техниката“ и потеглиха към изгрева.
По-късно сутринта навлязоха с откраднатата „техника“ в провинция Киангугу.
Шофираше Зоуи, облечена в отнетата от бандите армейска куртка. Магьосника се извисяваше, нахлупил новата си придобивка — каската на ООН — и създаваше впечатление, че е служител на ООН, достатъчно високопоставен, за да си позволи да бъде развеждан из страната от жена.
Минаваха покрай скелетите на изоставени военни джипове — гумите и колелата им отдавна бяха свалени. Смущаващо голям брой едноръки жени готвеха пред домовете си. Деца си играеха в крайпътните канавки. Мъжете в по-голямата си част лежаха на сянка пияни до несвяст.
Зоркото око на Зоуи не пропусна да забележи, че на колана на един от тях има защипан мръсен мобилен телефон.