След пет минути потокът химикали премина в душ с дестилирана вода, която отми всички следи от разяждащите дезинфектанти. Натискът на душа залепи студения скафандър върху влажната му кожа и я охлади.
Какво изобщо правя тук, помисли си той. Няма да мога да помогна на Мария и останалите.
Бяха починали още няколко пациенти. А тези от селото, които като Мария не бяха показали симптоми на заболяването, сега започнаха да ги развиват. Кръвясали очи, треска и този странен импулс да се движат.
Мария беше права отчасти. По някакъв начин заболяването завладяваше централната нервна система, като караше жертвите на заразата да започнат да вървят. Вероятно това беше някаква революционна адаптация за разпространение на патогена. Познаваше подобен пример в природата — Ophiocordyceps unilateralis — така наречената „зомбирана плесен“, която караше заразените мравки незабавно да се изкатерят по най- близкото дърво и да захапят в мъртва хватка някое листо, докато не настъпи действителната им смърт. След това плесента достига зрялост в леша на мравката и разхвърля спорите си по земята под дървото.
Мисълта какво ще се случи скоро с Мария му докара позиви за повръщане. Тя беше част от контролната група, което означаваше, че дори по някакво чудо да успеят да намерят правилното съчетание от терапии, за да излекуват страдащите пациенти, няма да бъде спасена. Когато, ако изобщо, намерят този лек, тя щеше да бъде в твърде напреднал стадий, за да успеят да я спасят.
Мястото на пациентите беше в истинска болница — Медицинския изследователски център на Армията на Съединените щати в Рестън, или може би в някоя от институциите на Центъра за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ), но не и тук, в частната болница, собственост на биотехнологична фирма. Онова, което Алекс го караше да прави, беше ненормално. Освен това много неетично.
Дори още по-лошо: вероятно беше престъпно.
Знаеше, че неговият началник се ползва с име на човек, поставящ печалбите над всичко. Дори над обикновената човещина. Алекс беше импулсивен, отмъстителен като своя легендарен баща и напълно лишен от съчувствие. Беше нахлул в зоната на заразата и докарал болните в неговото мобилно изолационно отделение с НББ IV не за да спаси живота им, а за да има само той контрол върху лечението, ако накрая бъде открито. Ако заразата някога се разпространи, правителствата по цял свят щяха да му платят каквато и надута цена да им поиска за лекарството.
Алекс наричаше това действащ капитализъм и Симпсън се беше опитал да убеди сам себе си, че е прав. Никаква сума пари обаче не можеше да премахне срама, който изпитваше сега.
Той закрачи към кабинета си, като се питаше на кого да се обади първо: на ЦКПЗ? Или на ФБР?
Кой има юрисдикция тук?
Светлината на въздушния шлюз се промени от червено в бяло, сигнализирайки, че е безопасно да излезе, но когато отвори вратата, го побиха хладни тръпки. Алекс беше там, седнал зад едно неизползвано бюро срещу склада за медицински работни облекла, вдигнал крака на плота му.
— Дъг, отне ти много време.
Симпсън зяпна за миг, накрая успя да кимне.
— Бях просто… с пациентите. Ъ… обектите.
— Така и предположих. Позволих си да прегледам данните, които си събрал досега. Трябва да кажа, че съвсем не съм доволен от резултатите. Това трябваше да е фасулска работа.
Симпсън си пое дъх.
— Господин… Алекс… мисля, че подхождаме към това погрешно.
Алекс присви очи и го изгледа със студен змийски поглед.
— Това ли мислиш?
— Искам само да кажа… има други агенции с ресурси, каквито ние не притежаваме. Трябва да прехвърлим това на някой друг. Зная какво ще кажете. Че няма печалба, ако нещата се правят по този начин, но… — Симпсън поклати глава отчаяно. — Някои неща са по-важни от парите.
Алекс свали рязко краката си от бюрото на земята. Посочи с пръст Симпсън.
— Точно така. Дъг, виждам, че си човек по мой вкус. Може би е време да те включа в един малък проект, по който работех напоследък. Наричам го „Светлина и Сянка“. Той ще промени света.
17
Мадок светна с фенерчето в тьмната ниша. Каменните блокове, образуващи отвора, бяха частично изместени от местата си от корените на растенията. Но по ирония на съдбата растенията, изглежда, бяха единственото, което предпазваше постройката от пълното ѝ превръщане в руина. През отвора се виждаха неравни каменни стълби, които се спускаха в мрака.