Беят мачка бялата си брада и дума:
— Какъв юнак! Какъв хубавец!
— Кърпата, бей ефенди, кърпата! — вика Велико кехая.
— Какъв юнак — повтаря беят унесен, — какъв хубавец!
Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:
— Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
— А момичето ми! А честта ми! — вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа.
Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два — колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.
И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.
От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.