Политическите убийства играят ключова роля в тази история. Четирима президенти губят живота си по време на своя мандат: Линкълн (1865), Гарфийлд (1881), Маккинли (1901) и Кенеди (1963). Връзката между тези престъпления е трудна за доказване, но прави впечатление, че и четиримата физически извършители са полупобъркани фанатици, никой от които не оцелява след престъпния акт. Бут и Осуалд са застреляни часове след престъплението, а другите двама са екзекутирани в рамките на няколко седмици след скалъпени процеси по бързата процедура. Абсолютно верни са думите на Дани Даниълс относно пропуските на президентската охрана, които водят до фатален край (Глава 16). Разходката на Даниълс до Ню Йорк (Глава 16) се базира на неофициалната визита на Барак Обама и съпругата му в Ню Йорк, които още в началото на мандата си посетиха една театрална постановка на Бродуей.
Андрю Джаксън наистина е първият американски президент, който се изправя очи в очи с убиеца си. Заплашителното писмо до Джаксън, изпратено от Джуниъс Брутъс Бут – бащата на Джон Уилкис Бут, е доказан исторически факт (Глава 38). Още по-смайващо е недоволството на Бут от факта, че Джаксън отказва да помилва няколко осъдени пирати. Четирите действителни покушения срещу американски президенти са описани правдиво, но участието на Общността в тях е изцяло плод на моето въображение.
Всички сведения за пиратите и тяхното уникално, но кратковременно съществуване са предадени исторически коректно. Фантастиката и Холивуд вече са им нанесли големи поражения. С течение на времето действителните им образи се отдалечават безкрайно от своите стереотипи. Макар че е бурен и непредвидим, светът на пиратите се крепи на строгите правила на устава, който управлява всички техни начинания. Пиратският кораб е един от първите примери за работеща демокрация. Общността е първият убедителен пример за колективни действия, макар че е очевидна измислица. Езикът на устава е взет директно от оригиналите отXVII и XVIII век.
Каперите също са исторически факт, както и приносът им за Американската революция и войната от 1812 година. (Глава 18.25). Това, което Куентин Хейл заявява на Едуин Дейвис в Глава 18, е чистата истина: и двете споменати по-горе събития са спечелени благодарение на усилията на каперите. Именно те полагат основите на американския военноморски флот. Самият Джордж Уошингтън признава заслугите им. Разбира се, издаването и подновяването на разрешителните им е прибавено от мен.
Според член I, параграф 8, алинея 11 на Конституцията на САЩ Конгресът действително има право да издава разрешителни за каперство. Цитираното в Глава 18 се основава на действително издадени разрешителни. Всички детайли в историята, които са свързани с тях, също са исторически доказани. Векове наред воюващите страни са прибягвали до услугите на капери. На това се слага край през 1856 г., когато се подписва Парижката декларация. Но САЩ и Испания отказват да се присъединят към нея (Глава 19). През 1899 г. Конгресът поставя дейността на каперите извън закона (Глава 19), въпреки че не е ясно дали това не влиза в противоречие с конституцията – по-точно с цитираните по-горе член I, параграф 8, алинея 11. През първите 40 години от съществуването на нашата република Конгресът продължил да издава разрешителни за каперство. Тази практика се прекратява след 1814 г., но конституцията така и не е променена. Първите опити за нейното възобновяване стават факт след 11 септември.
Мрачната действителност не се променя въпреки очевидните ползи от дейността на каперите по време на война.
Каперите са детските ясли на пиратите.
Благодарности
Сърдечни благодарности на Джина Сентрело, Либи Маккуайър, Ким Хоуви, Синди Мъри, Каръл Лоуенстийн, Куен Роджърс, Мат Шуорц и всички от "Реклама и продажби".
За пореден път искрено благодаря на моята агентка и приятелка Пам Ейхърн.
Благодаря на Марк Тавани за безкористната му работа и на Саймън Липскар за мъдрите съвети и насоки.
Трябва специално да благодаря на още няколко души: на голямата писателка и приятелка Катрин Невил, която отвори вратите в Монтичело; на чудесните хора в Монтичело, които много ми помогнаха; на професионалистите в Библиотеката на Вирджиния, които помогнаха в проучването за Андрю Джаксън; на Мерил Мос и страхотния ѝ рекламен екип; на Естър Гарвър и Джесика Джоунс, благодарение на които все още функционира "Стив Бери Ентърпрайзис"; на Саймън Гарднър от "Гранд Хаят" за подробната информация за хотела и за Ню Йорк; на др Джо Мурад, нашия шофьор и гид в Бат; на Ким Хоуви за отличните наблюдения и снимки на Махоун Бей; и както винаги на Елизабет – съпруга, майка, приятел, редактор и критик, без която бих постигнал много малко.