– Сядай, Котън.
– Предпочитам да чуя какво става лично от вас.
– Това може би няма да е толкова лесно – въздъхна Даниълс.
Дейвис се настани на един от столовете. Малоун реши да седне до него и да се въоръжи с търпение.
– Планетата сигурно е изпуснала въздишка на облекчение при новината, че лидерът на свободния свят все пак е жив – иронично подхвърли Даниълс.
– Изявлението ви беше задължително – вметна Дейвис.
Даниълс се тръшна на стола. До края на втория му мандат оставаха шестнайсет месеца и Малоун неволно се запита какво ще прави този човек, когато освободи мястото начело на масата. Сигурно не е лесно да бъдеш бивш президент. В един момент върху плещите ти лежи цялата отговорност за бъдещето на света, а после – след 20 януари, никой вече не го е грижа за теб и не се интересува дали си жив или не.
– Вчера си спомних един стар виц – обади се Даниълс, докато разтриваше слепоочията си. – Два бика седят на хълма и наблюдават стадото красиви крави, които преживят под тях. "Бягам долу да оправя една от тези хубавици", обявява по-младият. Старият обаче не захапва въдицата и остава на мястото си. Младият му се чуди. Започва да си мисли, че вече не става за нищо. "Хайде, давай да бягаме да се позабавляваме с някоя от тях", настоява той. Накрая старият бик го поглежда и отвръща: "А защо просто да не походим и да се позабавляваме с всичките?"
Малоун се усмихна.
На екраните се появиха два автомобила, които се приближаваха към стълбичката на самолета. От първия изскочиха трима мъже, облечени с якета на ФБР – като онова, което все още беше на гърба му. Единият пое нагоре по стълбичката. Малоун усети, че всички чакат нещо. Метафората в стария виц не беше случайна.
– На кого възнамерявате да лепнете тази история? – попита той.
Президентът насочи показалец към него, а после го измести към Дейвис.
– Вие двамата се запознахте отново, нали?
– О, да – кимна Малоун. – Сякаш сме едно семейство. Усещам обичта, с която съм заобиколен. А ти, Едуин?
– Не искахме това да се случва, Котън, повярвай ми – поклати глава Дейвис.
Вратата на заседателната зала се отвори и на прага се появи Касиопея. Тя свали тъмносиньото яке, смъкна шапката с козирка и тъмната ѝ, все още влажна коса се разпиля по раменете ѝ.
Изглежда страхотно, както обикновено, помисли си Малоун.
– Вечерята и театърът отпаднаха, но в замяна на това получихме "Еърфорс едно" – подхвърли той.
– Помислил си за всичко, както винаги – усмихна се Касиопея.
– Предлагам да се залавяме за работа, след като всички са налице – обади се Даниълс.
– Много съм любопитна за каква работа става въпрос – отвърна Касиопея.
– Радвам се да те видя отново – каза сърдечно президентът.
Малоун знаеше, че приятелката му вече беше работила за Даниълс – по някаква задача, в която беше участвала и Стефани. Двете бяха близки приятелки. Беше ги запознал JIapc, покойният съпруг на Стефани. Затова беше сигурен, че и Касиопея се безпокои за съдбата на приятелката си.
– Не знам дали радостта ви е искрена, защото бях обвинена в заговор за убийството ви – отвърна на президента тя. – Но след като сте жив и здрав, възниква въпросът какво търсим тук, нали?
– Нещата не са добри – мрачно отвърна президентът. – И то никак.
15.
Бат, Северна Каролина
Хейл слезе от "Адвенчър" и пое по дървения кей. Екипажът сръчно привързваше платнохода към шейсетметровия пристан. Есенното слънце залязваше на запад и във въздуха вече се усещаше вечерният хлад. Цялата земя около устието на реката беше собственост на Общността. Беше разделена поравно между четирите фамилии още преди векове. Същото се отнасяше и за речния бряг. На три километра навътре в сушата се намираше Бат – днес просто едно затънтено селце с 267 жители, което не напомняше с нищо за някогашната си слава. Повечето от сградите му бяха вили и рибарски хижи. Една четвърт от земята, която принадлежеше на фамилията Хейл, се поддържаше безупречно. Край гората се издигаха четири къщи – по една за него и за трите му деца. Той живееше тук през повечето време. Когато се налагаше, отсядаше в апартаментите си в Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг. Останалите родове живееха по същия начин още от 1793 г., когато бе създадена Общността.
Хейл се качи на чакащия го малък електромобил и го подкара към дома си сред горичката от дъбове, ели и кипариси. Къщата му беше построена през 1883 г. в стил "Кралица Ана", с неправилни форми и стръмни стрехи и покриви. На трите етажа имаше общо 22 стаи, всяка от тях с балкон или веранда. Масленозелената фасада излъчваше топлина и стил, подчертани от бледочервените и сиви керемиди на покрива, прозорци с малки стъкла и вратите от тежък махагон с фина дърворезба, изработени във Филаделфия и пренесени до тук с кораб. От пристанището ги бяха превозили с помощта на волски каруци.