– Ще те попитам още веднъж: твоя идея ли беше Малоун?
– По всичко личи, че се е появил случайно, за наше щастие.
– А ако не беше успял да прекрати операцията? – попита заместникът на АНС.
На този въпрос Уайът отговори така, както го беше сторил с Карбонел.
– Но той успя, нали?
Изобщо не възнамеряваше да предлага повече обяснения на тези идиоти. Но любопитството го глождеше.
– А защо вие не я прекратихте? – попита той. – Нали бяхте там?
– Нямахме никаква идея за какво става въпрос! – отвърна сърдито човекът на ЦРУ. – Цял ден си играехме на котка и мишка!
– Но накрая се оказа, че вие сте котката, нали? – сви рамене Уайът.
– Откъде знаеш? – излая човекът на ЦРУ. – Ти и Карбонел продължавате да си пъхате носа в нашата работа, опитвайки се да спасите онази смърдяща Общност!
– Бъркаш ме с някой друг – спокойно отвърна Уайът, който вече беше решил да последва съвета на Карбонел да поиграе голф. Игрището в добре охраняваното имение предлагаше отлични условия.
– Знаем всичко за теб и Малоун! – каза човекът на АНС. И той беше ядосан, но гласът му беше сравнително по-тих от този на колегата му.
Уайът беше наясно, че Агенцията за национална сигурност управлява милиарди долари от общия годишен бюджет на разузнавателната общност. Тя се бъркаше навсякъде, включително и в подслушването на почти всички международни разговори от и за Съединените щати.
– Малоун беше главният свидетел срещу теб по време на вътрешното разследване добави човекът на АНС. – Ти си го заобиколил, за да изложиш трима агенти на неоправдан риск. Двама от тях са загинали и Малоун повдигнал официално обвинение срещу теб. Какво беше решението на комисията? Ненужен риск, довел до отнемането на човешки живот. Тоест отстраниха те. С двайсетгодишната ти кариера беше свършено. Без пенсия, без нищо. Бих казал, че всичко това го дължиш на Малоун.
– Карбонел ли те нае да помагаш на Общността? – заби пръст в гърдите му заместник-директорът на ЦРУ.
Уайът не знаеше почти нищо за Общността извън кратката информация във връзка с покушението, която му беше предоставила Карбонел. Бяха го инструктирали по отношение на боцмана Клифърд Нокс, който щеше да ръководи акцията срещу президента. Лично беше наблюдавал този човек, който през последните дни преди атентата непрекъснато сновеше из коридорите на огромния хотел, подготвяйки за действие автоматичните оръжия. Беше го изчакал да приключи, а после се беше промъкнал в онази стая и бе оставил бележката за Малоун.
– Тези пирати ли се опитаха да убият Даниълс? – попита човекът от АНС. – Ти знаеш кой е поставил оръжията, нали?
Убеден, че въпросните оръжия нямаше да доведат до нищо извън хотела, Уайът нямаше никакво намерение да се превръща в обвинител на когото и да било. Явно се беше забъркал в някаква тайна война между шпиони. По всяка вероятност ЦРУ и АНС се бяха обединили срещу НРА, а обект на техния спор беше Общността. Нищо ново под слънцето. Разузнавателните централи рядко си сътрудничат помежду си.
И въпреки всичко тази вражда изглеждаше малко по-различна. По-лична. И това го тревожеше.
17.
Бат, Северна Каролина
Хейл стигна до дома си, все още бесен от поведението на Стефани Нел – типично доказателство за неблагодарността на американците. Беше получил храчка в лицето въпреки всичко онова, което Общността беше направила за тях по време на Американската революция и след нея.
Той спря да събере мислите си пред широкото стълбище във фоайето. Отвън секретарят му вече го беше предупредил, че тримата капитани го очакват. Трябваше да се държи много внимателно с тях. Вдигна поглед към един от портретите, окачен на стената с дъбова ламперия. От него го гледаше прапрадядо му – същият, който беше живял в това имение и който беше нападнал един друг президент. Абнър Хейл.
В средата на XIX век оцеляването е било далеч по-лесно просто защото светът е бил по-голям. Всеки е имал възможност да изчезне в него. Той често се питаше какво ли е било да се кръстосват океаните с издути платна – като разгневен лъв, който търси плячка, според един от тогавашните хроникьори. Непредсказуем живот в открито море, без дом, без ограничения, подчиняващ се на няколко прости правила, приети от всички на борда.
Хейл направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, изпъна гънките по дрехите си и отвори вратата на библиотеката – просторно правоъгълно помещение със сводест таван и остъклена стена, която гледаше към овощната градина. Беше я преустроил преди десетина години, заличавайки следите от влиянието на баща си, и умишлено бе пресъздал атмосферата на провинциално английско имение.