Или нещо по-лошо, добави мислено Малоун.
– Притиснете Карбонел, а също и Общността.
– Не знаем дали това е тяхна работа – поклати глава Дейвис. – А и не разполагаме с нищо срещу Карбонел. Тя просто ще отрече обвиненията и ще се изсмее. Четиримата членове на Общността са уважавани бизнесмени с чисто съдебно досие. Ако ги обвиним в пиратство, те ще се обърнат към медиите и тогава ни очаква истински кошмар.
– На кого му пука? – вдигна вежди Малоун.
– На нас – отвърна Даниълс. – На нас трябва да ни пука.
Горчивината в думите му се долови съвсем ясно.
Но в съзнанието на Малоун изплува друга, далеч по-тревожна мисъл.
Четири дни. Цели четири дни.
– Но тогава кой ми е изпратил имейл онзи ден? – попита той. – И кой ми е оставил бележката в хотела?
20.
Бат, Северна Каролина
Хейл чакаше решението на тримата си партньори, които отлично разбираха какво означава вдигането на флага. В славното минало пиратите и каперите определено държали на своята репутация. Въпреки че насилието било неразделна част от живота им, те предпочитали да получат плячката си без бой. Защото битката струвала скъпо. Наранявания и смърт, щети на кораба и най-вече на плячката. Ненужната битка увеличавала оперативните разходи и неизбежно намалявала печалбата. На всичкото отгоре голяма част от моряците дори не умеели да плуват. Вследствие на всичко това се родил един далеч по-добър начин за постигане на успех.
Вдигане на флага. Разкриване на самоличността и намеренията. Ако противникът се предаде, животът му ще бъде пощаден. В противен случай екипажът ще бъде избит до последния човек. И системата работела.
Пиратите се радвали на позорна слава. Жестокостта на Джордж Лоутър, Бартоломю Робъртс и Едуард Лоу била легендарна. В повечето случаи само гледката на "Веселия Роджър" се оказвала напълно достатъчна. В мига, в който зървали плющящия на вятъра флаг, търговците вече знаели какво ги чака. Или се предавали, или умирали.
– Бившите ни приятели от разузнавателната общност трябва да си дават сметка, че не бива да ни подценяват – заяви Хейл.
– Те знаят, че стрелбата по Даниълс е наше дело – въздъхна Когбърн. – Боцманът вече докладва за това. НРА е попречила на успешния завършек на операцията.
– Което повдига цял куп тревожни въпроси – кимна Хейл. – Най-важният от тях е какво се е променило? Защо последният ни съюзник се обръща срещу нас?
– Това означава само неприятности – отвърна Болтън.
– Къде е грешката, Едуард? Може би в поредното неправилно решение?
Нямаше начин да не го жегне. Фамилиите Хейл и Болтън никога не се бяха разбирали добре.
– Ти се мислиш за много хитър и разчиташ единствено на парите и влиянието си – отвърна Болтън. – Но сега и те не могат да ни спасят, нали?
– В момента се държа като лош домакин – пренебрегна обидата Хейл. – Някой да иска питие?
– Не ти искаме питиетата – отвърна Болтън. – Искаме резултати.
– Които щяха да бъдат постигнати чрез убийството на президента, така ли?
– А ти как би постъпил на наше място? – премина в настъпление Болтън. – Може би пак ще отидеш да се молиш в Белия дом?
Никога вече. Не би могъл отново да преживее унижението да преговаря с началника на канцеларията, след като му беше отказана лична среща с президента. А телефонното обаждане от Дейвис седмица по-късно беше още по-унизително.
– Правителството на САЩ не може да толерира нарушаването на законите от ваша страна – обяви той.
– Такава е работата на всички капери – възрази Хейл. – Нападаме и ограбваме врага с благословията на правителството.
– Това е било валидно преди двеста години.
– Нищо не се е променило. Заплахата продължава да съществува, дори днес е по-голяма от преди. А ние подкрепяме държавата, както сме го правили винаги. Всички усилия на Общността са насочени към унищожаването на врага. Нима ще ни преследвате заради тях?
– Наясно съм с проблемите ви – отвърна Дейвис.
– Значи сте наясно и с дилемата ни.