Което означаваше страшно много пари за сравнително лесна задача, която всеки от хората ѝ би могъл да изпълни. А вероятно и самата тя. Следователно имаше и още нещо.
– Кой ще бъде там? – попита той.
– Трудно е да се каже, но вече всички са в течение – сви рамене тя. – ЦРУ, НРА и други агенции, които не искат липсващите страници да бъдат открити.
Той продължаваше да се колебае. Погледът ѝ омекна. Беше адски привлекателна и го знаеше.
– Лично ще те закарам до Мериленд – прошепна тя. – Хеликоптерът е готов. По пътя ще преведа двойното ти възнаграждение в офшорна сметка по твое желание. Приемаш ли?
Карбонел познаваше слабостта му. Парите са си пари.
– Ще има и една допълнителна екстра – подхвърли тя. – В момента Котън Малоун е на борда на "Еърфорс 1". Предполагам, че и той ще поеме в същата посока, защото вече уведомих Белия дом. – На лицето ѝ се появи усмивка. – Може би някой ще довърши работата, която ти започна днес.
Може би, помисли си той.
Нокс излезе от асансьора. Въпреки че минаваше девет и половина вечерта, фоайето на "Хелмсли Парк Лейн" продължаваше да бъде оживено. Той внимателно огледа лицата наоколо, но всичко изглеждаше нормално. Насочи се към изхода. Едната му ръка държеше найлоновата торбичка, а с другата стискаше пистолета в джоба му. Беше готов да си пробие път и със стрелба, ако се наложи.
По тротоара се блъскаха възбудени хора и той се присъедини към тях. Повечето се бяха насочили към Пето Авеню и хотел "Плаза". Трябваше час по-скоро да си събере нещата и да напусне Ню Йорк. Ако в "Хелмсли Парк" бяха останали още агенти, те със сигурност имаха много работа по разчистването на касапницата. НРА нямаше интерес да се вдига шум, а още по-малко се нуждаеше от присъствието на местната полиция и репортерите. Той се надяваше, че ще има достатъчно време да напусне града. Кошмарът продължаваше прекалено дълго. Капитаните бяха на сигурно място в именията си в Северна Каролина, но за разлика от тях той беше мишената за куршуми, които можеха да дойдат от всички страни.
Дали всичко това не е някаква измама? Нима наистина са открили ключ за шифъра?
Трябваше да разбере.
Той взе асансьора до стаята си в "Плаза", заключи след себе си и веднага включи лаптопа. Една секунда му беше достатъчна, за да разбере, че в машината липсва каквато и да било информация. Само стандартните програми, които вървяха безплатно с всеки компютър.
Кликна на програмата за електронна поща, но не видя никакви акаунти.
Явно лаптопът е бил току-що закупен от магазина. Като примамка за него.
Което означаваше, че един лош ден обещаваше да стане още по-лош.
25.
Белият дом
10:20 ч. Вечерта
Касиопея седеше в една от лимузините на кортежа, който ги посрещна във военновъздушната база "Андрюс" и в момента се насочваше към Белия дом. В колата с нея бяха Едуин Дейвис и Дани Даниълс. Още на пистата Котън бе получил транспорт до института "Гарвър" в Мериленд, от който го деляха четирийсет и пет минути полет. Беше неспокойна, тъй като го изпращаха сам на място, където почти сигурно го чакаха сериозни проблеми, но не можеше да възрази. Стефани Нел беше и нейна близка приятелка и тя сериозно се тревожеше за нея. Всеки трябваше да изиграе своята роля.
– Искам да действаш безкрайно внимателно – предупреди я Даниълс, когато кортежът навлезе в периметъра на Белия дом.
– А защо аз? – пожела да узнае тя.
– Защото си тук, защото си добра и защото си външен човек.
– Може би и защото съм жена?
– Това също помага – кимна президентът. – Полин си има своите капризи.
Касиопея направи опит да си спомни всичко, което знаеше за Първата дама. Но то се оказа нищожно. Не беше специалист по американската политика. Първите ѝ контакти с президентската администрация бяха осъществени преди две години – когато за пръв път посети Белия дом в компанията на Стефани. Тогава очите ѝ се отвориха за много неща.
– Какво ви кара да подозирате, че изтичането на информация е дело на съпругата ви?
– Кога съм казал, че я подозирам?
– Не сте, но със сигурност си го мислите.
– Няма кой друг да бъде – въздъхна Дейвис. – За пътуването знаехме само аз, президентът и неколцина от най-близките ни сътрудници.
– Според мен обвинението е твърде тежко.
– Не е чак толкова тежко, колкото си мислиш – възрази Даниълс.
В гърдите ѝ се надигна раздразнение. И двамата спестяваха част от истината.