Книжен плъх, безпогрешно отгатна Уайът.
– Не съм нощна птица – отбеляза Вокио, след като се ръкуваха. – Но НРА плаща сметката и ние сме длъжни да изпълняваме заповедите ѝ. Затова изчаках появата ви.
– Искам всичко, с което разполагате.
– Този шифър здравата ни изпоти. На компютрите им бяха нужни почти два месеца, за да го разбият. Но и за това ни трябваше малко късмет.
Уайът не се интересуваше от детайлите. Приближи се до прозореца и погледна към паркинга. Мокрият асфалт блестеше под ярката светлина на луминесцентните лампи.
– Нещо не е наред ли? – попита Вокио.
Скоро ще разберем, помисли си Уайът, продължавайки да гледа навън. Блеснаха светлините на фарове. Една кола навлезе в паркинга и спря под най-близкия осветителен стълб. Вратата се отвори.
Котън Малоун.
Карбонел се оказа права. После се появи още една кола. С изключени светлини. Насочи се право към Малоун с напрегнат рев на двигателя. Проехтяха изстрели.
Хейл слушаше Андреа Карбонел. Гласът ѝ звучеше спокойно и уверено като на човек, който се забавлява. Без никаква следа от тревога.
– Вероятно си даваш сметка, че мога да се споразумея със Стефани Нел, а после да я пусна да си върви – подхвърли той. – Все пак тя е шеф на уважавана разузнавателна агенция.
– Ще ти е трудно да работиш с нея.
– По-трудно, отколкото с теб?
– Не забравяй, че аз държа ключа за шифъра, Куентин – напомни му тя. – Аз и никой друг.
– Откъде да знам, че наистина е така? Веднъж вече ни излъга.
– Имаш предвид недоразумението с Нокс ли? Просто исках да гарантирам сигурността си, но не стана. Окей, ти спечели първия рунд. Но какво ще кажеш, ако ти предам кода? Ще изчакам да откриеш двете липсващи страници, а после ще преговаряме отново, вече от по-добри позиции.
– Да разбирам ли, че срещу това ще искаш да елиминирам пленницата си?
– Само ако не ти представлява проблем.
– Трябва да ти напомня, че дори с двете липсващи страници аз нямам имунитет срещу подобно деяние.
Карбонел би трябвало да е наясно, че разрешителните за каперство не освобождаваха от вина за предумишлено убийство.
– Това не те е притеснявало досега – отвърна тя. – Един човек на дъното на Атлантика със сигурност би се съгласил с мен.
Тези думи го хванаха неподготвен.
– Имаш информатор, така ли?
– Нали за това са шпионите.
Беше достатъчно. Вече знаеше къде да търси. А тя знаеше какво ще последва.
– Замитаме следите, а?
– Да речем, че мога да проявявам и щедрост, когато се налага – засмя се тя. – Наречи го демонстрация на добра воля.
Стефани Нел да върви по дяволите. Май щеше да се окаже, че е по-ценна мъртва.
– Искам този ключ. Открия ли липсващите страници, проблемът ти ще бъде решен.
28.
Белият дом
Касиопея влезе в помещението до голямата спалня на президентската двойка. Беше обзаведено като уютен кабинет.
Полин Даниълс седеше на високо, тапицирано с ярка дамаска канапе.
Агентката на Сикрет Сървис затвори вратата и двете жени останаха насаме. Тъмнорусата коса на Първата дама се спускаше на кичури покрай изящните уши и над почти незабележимите вежди. Чертите на лицето ѝ бяха доста младежки за жена, която вече беше надхвърлила шейсет. Красивите ѝ сини очи бяха скрити зад очила с осмоъгълни стъкла без рамки. Седеше неестествено изправена, със скръстени в скута ръце с изпъкнали вени. Беше облечена с вълнен костюм на "Шанел" и носеше обувки с равни подметки.
– Разбрах, че имате желание да ме разпитате – каза мисис Даниълс.
– Предпочитам просто да си поговорим.
– А коя сте вие?
В гласа ѝ прозвучаха нотки на недоверие.
– Една жена, която не би желала да е тук – отвърна Касиопея.
– Значи ставаме две.
Първата дама я покани с жест да седне на стола срещу канапето. Деляха ги около два метра, може би нещо като демилитаризирана зона. Предвид онова, което Едуин Дейвис ѝ беше разказал за Мери Даниълс, ситуацията се очертаваше като изключително неудобна. Касиопея се представи и зададе първия си въпрос.
– Къде бяхте по време на покушението срещу президента?
По-възрастната жена сведе очи към килима.
– Звучи доста безлично – промълви тя. – Той все пак е мой съпруг.