Малоун се огледа. И не пропусна да отбележи, че светлините в близката сграда бяха угаснали.
Нокс кацна в Грийнвил, Северна Каролина. Беше напуснал Ню Йорк на борда на самолета на Общността, пилотирайки лично малката, побираща 12 пътници машина. Това не беше проблем за него, бившия военен пилот. Беше постъпил във Военновъздушните сили по настояване на баща си, а шестте години активна служба му се бяха отразили добре. Синовете му бяха последвали неговия пример. В момента единият изпълняваше бойна задача в района на Близкия изток, а другият се готвеше да постъпи в армията. Той се гордееше е желанието на синовете си да служат на страната си. И те бяха добри американци, също като него.
Малкото регионално летище се намираше на четирийсет минути път от Бат. Без да губи време, Нокс се насочи към черния линкълн навигейтър, паркиран до частния хангар на Общността. Фиктивно самолетът и сградата бяха собственост на една от компаниите на Хейл. Тя плащаше заплатите на трима редовни пилоти, но Нокс никога не се беше възползвал от услугите им. По време на тайните си мисии предпочиташе да лети сам. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре. Все още беше силно обезпокоен от случилото се в Ню Йорк. Слава богу, че беше успял да се измъкне жив и здрав.
Отключи колата и хвърли сака си на задната седалка. Наоколо беше пусто, както всяка съботна вечер. С крайчеца на окото си отбеляза някакво движение и рязко се завъртя. От мрака изплува неясна сянка.
– Чаках те.
Нокс напрегна взор, но лицето насреща му беше само едно размазано петно.
– Трябваше да ти видя сметката – изсъска той.
– Странно, но и аз си помислих същото за теб – засмя се жената.
– Отношенията ни приключиха!
– Аз не мисля така – направи крачка напред Андреа Карбонел. – Ние с теб все още сме много далеч от раздялата.
Малоун прибра оръжията на нападателите си и хукна към входа на сградата. Стъклената врата се оказа разбита също като електронната ключалка. Той влезе във фоайето и потърси укритие зад канапето, заобиколено от няколко стола. Едната стена беше заета от дългото гише на рецепцията. Асансьорите бяха точно срещу него. Три двойни остъклени врати водеха към вътрешността, където по всяка вероятност се намираха кабинетите. Всички бяха тъмни. В дъното се виждаше още една стъклена врата, от която се излизаше в задния двор. Очите му откриха стълбището, над което имаше червен надпис "Изход", захранван от батерии.
Промъкна се предпазливо натам и бутна вратата. Ушите му доловиха някакви звуци. Стъпки. Над главата му.
Уайът тръгна по коридора, следван от Вокио. Част от вратите от двете им страни бяха отворени. Аварийното осветление сочеше пътя към стълбището. Беше достатъчно силно, за да се вижда входната врата, която зееше отворена.
Той сграбчи ръката на Вокио, направи му знак да мълчи и го дръпна в първата отворена врата. Помещението, в което се озоваха, приличаше на заседателна зала с остъклена външна стена. Дъждът барабанеше по стъклата, осветени сравнително добре от лампите на паркинга долу. Уайът направи знак на учения да застане в ъгъла и предпазливо надникна в коридора. Точно навреме, за да зърне неясните силуети на двама мъже с автомати, които се появиха в далечния край. Стори му се, че и двамата са оборудвани с очила за нощно виждане. Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Хората се бяха подготвили.
Слава богу, че и той беше помислил за всичко.
Нокс не беше в настроение за театъра, който му предлагаше Карбонел. Беше се продал на тази жена, но всяка фибра на тялото му протестираше срещу онова, което трябваше да върши. За съжаление тя беше не само убедителна, но и безпощадно права. С Общността беше свършено.
Четиримата ѝ капитани щяха да прекарат минимум десет години във федерален затвор, а правителството щеше да конфискува цялото им състояние, до последния цент. Край на екипажите. Край на разрешителните. Никакви боцмани.
Нокс имаше право на избор: или да оцелее от надвисналото бедствие, или да стане част от него. И той избра оцеляването, надявайки се на Божията помощ. НРА научи за планираното покушение благодарение на него. Това беше единственият коз, на който разчиташе. Информация, за която не подозираше нито НРА, нито който и да било друг. Билетът му към свободата.
Карбонел го беше изслушала с напрегнато внимание.
– Възнамеряват да ликвидират Дани Даниълс, така ли? – попита тя.
– Трима от капитаните са убедени, че това е единственото решение.
– А ти какво мислиш?