– С тази разлика, че аз действам внимателно и прикрито, а вие го правите открито, и то по безкрайно глупав начин!
Болтън се втурна към него със стиснати юмруци. Ръката на Хейл изчезна под сакото и се върна обратно с пистолета, с който беше прекратил мъките на осъдения затворник. Болтън се закова на място. Когбърн и Сюркуф мълчаха. Нокс беше доволен. Капитаните отново се спречкаха. А това означаваше, че са забравили за него. Всичко това потвърждаваше правилността на решението му да работи с НРА. Тези мъже нямаше да оцелеят в бурята, която ги очакваше. Пречеха им конфликтните характери, егото и откритото нежелание да си сътрудничат.
– Внимавай, Куентин! – изсъска Болтън. – Някой ден наистина ще ми писне.
– И какво ще направиш? – презрително го изгледа Хейл. – Може би ще ме убиеш?
– С удоволствие ще го направя.
– Само опитай. Тогава ще разбереш, че убийството на президент е детска играчка в сравнение с моето.
Уайът пристигна в Монтичело. Разстоянието от Вашингтон беше само двеста километра и той ги измина за по-малко от два часа. Паркира колата под дърветата на озеленения паркинг, който се намираше близо до малък комплекс от едноетажни сгради. На табелата отпред пишеше "Център за посетители "Томас Джеферсън" и образователен център "Смит". Наклонените покриви се сливаха с близкия хълм, а дървените стени бяха в тон с останалите постройки – кафене, магазин за сувенири, театрален салон, класни стаи и изложбена зала.
Карбонел беше права. Не можеше да допусне Малоун да успее. Беше го подмамил в Ню Йорк, за да го изложи на опасност и дори на смърт, а не за да му даде поредния шанс да се прояви като спасител на света. Но Карбонел беше права и за друго. Той имаше нужда от нея. Поне засега.
Тя му предостави цялата информация за Монтичело, включително географското положение, системата за сигурност, картите на местността с всички пътища за оттегляне.
Той изкачи стълбата, която разделяше паркинга от комплекса. Озова се в малка акациева горичка. Насочи се към касата и си купи билет за първата туристическа обиколка за деня, която започваше точно в девет, едновременно с отварянето на комплекса. Дотогава оставаха двайсетина минути, които той използва, за да изчете многобройните информационни табели. От тях научи, че Джеферсън е работил върху имението си в продължение на цели четирийсет години. Нарекъл го Монтичело, което на италиански означава "Малката планина".
На практика имението било действаща ферма. В него се отглеждали крави, прасета и овце. Имало малка дъскорезница и мелници за царевица и пшеница. В бъчварницата се правели огромните бурета за съхраняване на брашното. От околните гори добивали дървен материал за продажба. Освен това Джеферсън отглеждал тютюн, който продавал на шотландците, а по-късно започнал да отглежда ръж, люцерна, картофи и грах. В един момент фермата му се разраснала толкова много, че трябвало да язди най-малко петнайсет километра във всяка посока, за да стигне до границите ѝ.
Уайът изпита завист към тази пълна независимост. Но в изложбената зала узна, че Джеферсън умрял разорен. Дължал хиляди долари на кредиторите си, а за да покрият тези дългове, наследниците му били принудени да продадат всичко, включително и робите му. Къщата преминавала през ръцете на различни собственици, докато най-накрая, през 1923 г., била купена от фондация, която имала амбицията изцяло да я реставрира и да върне някогашната ѝ слава.
Основният етаж се състоеше от десет помещения, всяко от които беше част от официалната обиколка. Умелото използване на пространството и естествената светлина, преминаването от една стая в друга, някога разделени с остъклени врати, внушаваха усещането за открит и свободен живот, без никакви тайни. Горните два етажа бяха затворени, избата бе отворена за посетители.
Уайът вдигна очи към диаграмата на стената.
Доволен от видяното, Уайът излезе навън в свежото пролетно утро. Беше ясно, че можеше да свърши работата само по един начин – с бързина и решителност. Насочи се към паркирания наблизо автобус, който щеше да откара туристите високо в планината. Те бяха петдесетина, предимно тийнейджъри, струпали се пред бронзовата статуя на Томас Джеферсън в естествен ръст наблизо. Бил е висок човек, доста на метър и осемдесет, отбеляза Уайът, неволно сравнявайки го с някои от по-високите момчета.
– Сигурно е бил готин – отбеляза едно от тях.
Уайът беше съгласен.
Малоун и Касиопея спряха пред Центъра за посетители на Монтичело. Едуин Дейвис вече ги чакаше пред стълбите. Пренебрегвайки човека на паркинга, който размахваше ръце към свободните места, Касиопея опря предната гума в тротоара и изключи двигателя.