Малоун избегна куршума на Уайът, снишавайки се зад дървения шкаф. Колко време беше изтекло от последната им среща? Може би осем години, ако не и повече. Не знаеше какво бе правил бившият агент, след като го бяха изхвърлили от службите. Носеха се слухове, че е преминал на свободна практика, но това беше всичко.
Именно този човек беше използвал името на Стефани Нел, за да го подмами в хотелската стая. Той беше авторът на писмото и на всички манипулации, целящи да объркат полицията и Сикрет Сървис.
Типичният стил на Уайът. От мъглата излетя някакъв предмет и се затъркаля към него. Малък и кръгъл. Малоун светкавично извъртя глава и затвори очи.
Уайът прекоси спалнята и се насочи обратно към салона. Много му се искаше да остане и да премери сили с Малоун, но това беше невъзможно.
Поне засега.
Беше успял да вземе колелото. Само това имаше значение. Надяваше се с негова помощ да открие двете липсващи страници от протоколите на Конгреса. А ако това се окажеше невъзможно, просто щеше да го унищожи и да приключи с всичко. Така никой нямаше да спечели. Но в момента все още не беше сигурен.
Малоун реши, че няма смисъл да преследва Уайът. Знаеше, че всички помещения на приземния етаж са разположени в кръг около входното фоайе. Отвори една врата вдясно от себе си. Пред очите му се разкри коридор с дължина около седем-осем метра, който стигаше до входното фоайе. Димът бавно напредваше към него. Видимост почти нямаше. Уайът едва ли щеше да се насочи към главния вход. Вдясно се виждаше стръмното стълбище за втория етаж, препречено от верига, на която беше окачена табелка с надпис "Вход забранен". Припомни си разположението на фоайето. Стълбището за втория етаж се намираше в дъното. След кратко колебание той прекрачи веригата, решил да заеме позиция някъде по-нагоре.
Уайът нямаше намерение да напусне сградата от приземния етаж. Планът му беше да се спусне в мазето, да се измъкне през служебния вход в северния край и да изчезне в близката гора. Този вариант изглеждаше най-сигурен, особено предвид суматохата в източната част на къщата. Освен това Малоун беше тук, някъде съвсем наблизо. И вероятно си пробиваше път към входното фоайе.
Уайът спря в салона и се ослуша. Димът беше все така гъст. Наоколо беше пусто. Малоун вероятно вече бе заповядал да отцепят сградата. После му хрумна нещо и погледът му бавно се плъзна към тавана. Разбира се. Точно това трябва да направи.
47.
Бат, Северна Каролина
Нокс наблюдаваше лицата на тримата капитани, върху които се беше изписало смайване. Самият той също беше впечатлен от току-що прослушания запис. Куентин Хейл имаше право да се наслаждава на момента. Кой би допуснал, че Първата дама на Съединените щати има романтична връзка с началника на канцеларията на Белия дом?
– Откога продължава това? – попита Когбърн.
– Достатъчно дълго, за да бъде отречено. Разговорите между двамата са, меко казано, смущаващи. Никога досега подобно нещо не се е случвало в американската политика. Новината със сигурност ще подлуди медиите и обществеността, а Даниълс ще се превърне в абсолютен фигурант до края на мандата си.
На това нямаше какво да възрази дори Едуард Болтън, който по принцип се отнасяше скептично към всички идеи на Хейл, смятайки ги за егоистични и непрактични, а понякога и откровено глупави.
– Ами нека да го използваме – обади се Сюркуф. – Защо да чакаме!
– Моментът трябва да бъде подбран изключително внимателно – възрази Хейл. – Между другото аз вече разполагах с този запис, когато отидох в Белия дом да се моля, по вашите думи. Истинската причина за появата ми там беше да проверя дали и как можем да използваме информацията. Помолих правата ни да бъдат възстановени и получих отказ. На практика това почти ни лишава от избор, но съвсем не означава, че трябва да притиснем директно президента. Далеч по-добре е да окажем натиск върху двамата участници в аферата. Да им разясним последиците и да изчакаме реакцията. Каквато и да бъде тя, ползата за нас ще бъде гарантирана.
Нокс беше напълно съгласен с този аргумент. Първата дама и началникът на канцеларията безспорно имаха най-силно влияние върху президента Даниълс. Но дали щяха да го използват в полза на Общността? Едва ли. Всякакви надежди в тази посока биха били наивни. Лично за себе си той беше убеден, че сделката с НРА е далеч по-надеждна в сравнение с бурята, която щеше да връхлети потъващия кораб.
– Те сами ще изберат какво да кажат на Даниълс – продължи Хейл. – Нас то не ни интересува. Искаме само едно: правителството на Съединените щати да възстанови законните ни права.