– Как се сдоби с тези записи? – попита Болтън. – Няма ли опасност чрез тях да стигнат до нас? Откъде знаеш, че не са те изиграли? Тая работа ми се струва чиста фантастика. Твърде хубава, за да бъде вярна. Може би са ни заложили капан.
– Добър въпрос – подкрепи го Когбърн. – Нещата наистина изглеждат нагласени.
– Защо сте толкова подозрителни, господа? – въздъхна Хейл. – Вече повече от година поддържам връзка с тази жена. И тя споделя е мен неща, които в никакъв случай не би трябвало да споделя.
– Тогава защо подслушваш телефона ѝ? – контрира Болтън.
– Нима мислиш, че тя ми казва всичко, Едуард? – изгледа го Хейл. – Освен това без гласа на Първата дама ние не разполагаме с нищо. Това е причината да поема риска е подслушването на телефоните ѝ. И слава богу, че го направих, защото в противен случай нямаше да разполагаме с толкова убедителни доказателства.
– Все още се опасявам, че всичко може да се окаже капан – възрази Когбърн.
– Ако е постановка, значи сме станали обект на заговор от най-високо ниво – заяви Хейл. – Но аз залагам главата си, че не е така. Нещата са истински.
– Въпросът е дали ние трябва да си заложим главите – рече Болтън.
Малоун се промъкна по коридора, който пресичаше втория етаж от север на юг. Никога досега не беше стъпвал в Монтичело, но от онова, което знаеше за Томас Джеферсън, стигна до заключението, че в другия край непременно има още едно стълбище. Легендарният президент бе известен с любовта си към всичко френско – стаите с високи тавани, куполите, нишите за леглата, капандурите, тесните вътрешни стълбища. Всичко това беше типично за френската архитектура. Както и симетрията. Което означаваше, че в северната част на сградата със сигурност имаше още едно стълбище, което водеше надолу. Но преди това трябваше да премине покрай балкона над входното фоайе, през което коридорът вече започваше да се пълни със задушлив дим.
Стигна до края на коридора и надникна надолу към фоайето. Там не се забелязваше никакво движение. Димът бавно се издигаше нагоре. Като се придържаше далеч от парапета, Малоун внимателно отиде от другата страна. Второто стълбище се появи в дъното на друг коридор, на няколко метра от него. Беше стръмно и тясно.
От долу излетя някакъв предмет, удари се в пода и се затъркаля към него. Той отскочи назад и се скри на балкона в мига, в който заслепяващата граната се взриви с ярък блясък и нови облаци дим.
Малоун вдигна глава и надникна през парапета. Уайът стоеше долу и се прицелваше в него.
Хейл не сваляше сърдития си поглед от лицето на Едуард Болтън.
– Бих казал, че нямаш друг избор, освен да вярваш в желания резултат на това начинание – процеди той. – Освен ако нямаш по-добра идея.
– Не ти вярвам – отвърна Болтън.
– Аз съм на същото мнение, Куентин – пристъпи напред Чарлс Когбърн. – Вече направихме една глупост, не искам да я последва втора.
– Опитът за покушение не беше глупост – побърза да вметне Болтън. – Подобни опити са давали резултат, например покушението срещу Маккинли. Той също е възнамерявал да ни съди.
Бащата на Хейл му беше разказал за Уилям Маккинли, който първоначално беше използвал услугите на Общността също като Линкълн. Но през 1856 г. над петдесет държави подписали Парижкия договор, който поставил каперството извън закона. Сред тях не фигурирали Америка и Испания, които влезли във война в началото на XX век, но въпреки това и двете страни обещали да не прибягват до услугите на капери. Необвързана с никакви международни споразумения, Общността се нахвърлила върху испанския търговски флот. За нейно огромно съжаление войната продължила само четири месеца. Веднага след подписването на примирието Испания настояла за компенсации, опирайки се на поетите от Америка ангажименти още преди войната. В крайна сметка Маккинли отстъпил пред натиска и разпоредил прокурорска проверка. Основания за нея му дал фактът, че разрешението за каперство на Общността не фигурирало в официалните архиви на Конгреса. Реакцията била светкавична: бил нает някакъв малоумен тип, обявил се за анархист, да ликвидира Маккинли. Поръчката била изпълнена на 6 септември 1901 г. Убиецът бил заловен на местопрестъплението. Осъдили го само за седемнайсет дни, а пет седмици по-късно умрял на електрическия стол. Новоизбраният президент Теодор Рузвелт нямал скрупули по отношение действията на Общността и изобщо не го било грижа за претенциите на Испания. Всички дела били прекратени. Разбира се, нито Рузвелт, нито който и да било друг не подозирал за заговора за убийството на Маккинли.