Това е една от характерните особености на пиратската общност. Всеки е длъжен да се докаже.
Уискито затопли стомаха му. В него нямаше отрова. Шансовете на Болтън рязко намаляха. Едно към три.
Полетът беше към своя край. На плаца между изоставените хангари на някакъв промишлен комплекс чакаха два джипа. Между тях на асфалта стоеше Андреа Карбонел.
Той откри мястото на 26-ата буква. R. Натисна с върховете на пръстите си дисковете и ги завъртя едновременно. Надяваше се скритото послание да е някъде в кръга между двайсет и шестте букви. След четвърт оборот надеждата се превърна в действителност. Пет думи. Уайът ги запечата в паметта си и бързо размести дисковете.
Нокс забеляза колебанието на Болтън. Очите му бавно опипваха трите останали чаши.
Нокс усети как нервите му се опъват до скъсване. Никога досега не беше ставал свидетел на капитански двубой. Беше чувал за тях от баща си, но доколкото си спомняше, нито един от тях не беше стигал толкова далеч. Но смисълът им се криеше именно в непредвидимостта, а посланието му беше ясно – не се бийте помежду си, а работете за едно. Никой капитан не искаше да се прояви като страхливец. Затова Едуард Болтън продължаваше да се държи твърдо, макар и да знаеше, че една от трите чаши на масата беше смъртоносна.
Блестящите тъмни очи на Хейл не слизаха от лицето му. Болтън посегна към една чаша и я вдигна към устните си. После отвори уста и изля съдържанието ѝ направо в гърлото си. Изтекоха пет секунди. Не се случи нищо.
Когбърн и Сюркуф издадоха колективна въздишка. Широката усмивка на Болтън издаваше огромно облекчение.
Това не е лошо, помисли си Нокс. Никак не е лошо.
51.
Хейл сведе очи към двете чаши. Делеше ги петнайсет сантиметра полирано дърво.
Едната от тях беше смъртоносна.
– Достатъчно – обади се Когбърн. – И двамата доказахте своята решимост, доказахте, че сте мъже. Време е да спрете.
– Няма да стане – поклати глава Болтън. – Сега е негов ред.
– А ти ще се отървеш от мен, в случай че направя погрешния избор, а? – изгледа го Хейл.
– Ти ме предизвика. Няма да спираме. Хайде, избирай проклетата чаша!
Хейл отново погледна надолу. Кехлибарената течност в чашите не помръдваше. Той вдигна едната и я разклати. После стори същото и с другата. Болтън напрегнато го наблюдаваше.
– Нека бъде тази! – отсече той, взе едната чаша и я поднесе към устните си.
Тримата капитани и Нокс го гледаха, без да мръднат. Очите му блестяха. Трябва да се убедят, че куражът му няма граници. Изсипа съдържанието в устата си, задържа го за миг, после преглътна. Очите му се изцъклиха, дишането му почти спря. Задави се, лицето му се разкриви. Вдигна ръце към гърдите си. После се строполи на пода.
Уайът чакаше приземяването на хеликоптера. Колелото отново беше в найлоновия плик. Бе постъпил в разузнаването веднага след колежа, по време на военната си служба. Не беше нито либерал, нито консерватор, нито републиканец, нито демократ. Беше просто американец, който бе служил на родината си, докато не зачеркнаха името му от ведомостите. Приносът му никак не беше малък. Беше събирал секретна информация по най-горещите точки на планетата. Благодарение на него бяха разкрити двама дълбоко законспирирани агенти в ЦРУ, които бяха осъдени като шпиони. Изпълнявайки секретна заповед, беше ликвидирал един двоен агент – въпреки официалното становище, че в САЩ не се извършват политически убийства.
И нито веднъж не беше нарушавал заповед. Дори и при инцидента с Малоун, когато загинаха двама души. Но днес вече беше свободен. Не го ограничаваха никакви правила, никакъв морал.
Можеше да прави каквото пожелае. Което беше една от причините да се включи и в текущата операция.
Слезе от хеликоптера, който веднага се вдигна във въздуха и изчезна. По всяка вероятност щяха да го скрият в някой хангар, далеч от любопитни очи. Карбонел го чакаше сама. Зад волана на джипа не се виждаше шофьор.
– Виждам, че си успял – подхвърли тя.