PAWISLANDMAHONEBAYDOMINION
– Ще ни трябва компютър – обяви Малоун.
Кураторката кимна и ги поведе към офиса до изложбената зала. Касиопея се настани зад клавиатурата и набра текста.
PAW ISLAND, MAHONE BAY
(ПОУ АЙЛАНД, МАХОУН БЕЙ)
Екранът се изпълни с различни сайтове.
Координатите на Махоун Бей се оказаха 44.30 градуса северна ширина и 64.15 градуса западна дължина, съвсем близо до бреговете на Нова Скотия. Един впечатляващ с размерите си залив, който се отваряше към Атлантическия океан. Името му произлизаше от френската дума mahonne, с която наричали лодките на местните жители. Във водите му бяха разпръснати близо 400 острова, най-известният от които беше Оук Айланд. Преди повече от двеста години островът имал притегателна сила за иманярите, които бяха надупчили скалите му в напразни опити да открият злато. Поу Айланд беше разположен южно от Оук. Единствената му забележителност беше стара, отдавна изоставена британска крепост.
– Личи си, че Джаксън е направил изключително внимателен избор – отбеляза Малоун. – Мястото е особено подходящо, защото е накрай света. Районът е бил царство на пиратите, най-вече през осемнайсети век. – Той се обърна към Дейвис и добави: – Аз отивам там.
– Съгласен съм – кимна началникът на президентската канцелария. – Това е най-доброто, което можем да направим за Стефани. А и липсващите страници ни трябват.
Касиопея усети какво ще поиска от нея Котън.
– Аз ще се погрижа за онези, които подслушват телефоните – обади се тя. – Ще захраним Хейл с каквото пожелаем.
– Направи го – кимна той. – Уайът разполага с колелото и вероятно също ще потегли на север.
– Ще открия Стефани – увери го тя.
Малоун се обърна към кураторката на музея.
– Споменахте, че вие сте направили този дубликат. Кой друг знае за неговото съществуване?
– Само аз и производителят – отвърна жената. – Не бях казала дори на управителя, който научи за него едва преди няколко минути – горе в имението. Просто ми се струваше, че не е толкова важно.
Но Касиопея веднага оцени важността на новината.
– Уайът е сигурен, че само той знае – подхвърли тя.
– Точно така – кимна Котън. – А това означава, че имаме предимство за пръв път от началото на тази игра.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
53.
Бат, Северна Каролина
11:15 ч. Сутринта
Нокс крачеше напред-назад по тревата под дъбовете и боровете, които ограждаха къщата. Бяха го помолили да напусне срещата веднага след възкръсването на Хейл, в което нямаше нищо необичайно, но тревогата му остана. Продължаваше да мисли за разговора, който Хейл беше провел насаме с предателя преди екзекуцията.
Може би капитаните обсъждаха именно него?
По това време "Адвенчър" вече би трябвало да се е измъкнал от тесния проток Окракоук. Трупът на предателя скоро щеше да изчезне сред вълните на океана. Каква трябваше да бъде следващата му стъпка?
Вратата се отвори. Болтън, Сюркуф и Когбърн излязоха под ярките лъчи на обедното слънце, спуснаха се по стълбите на верандата и се насочиха към електромобила, който чакаше наблизо. Болтън го забеляза и кривна към него. Останалите продължиха пътя си.
– Искам да ти благодаря – каза капитанът.
– Мой дълг е да се грижа за всички вас – скромно отвърна Нокс.
– Хейл греши. Онова, което е намислил, няма да проработи. Знам, че постъпката ни беше повече от отчаяна, но и неговите планове ще завършат зле.
– Не съм сигурен, че някой от нас знае какво трябва да направим – сви рамене Нокс.
Лицето на Болтън потъмня от тревога. Той протегна ръка и промълви:
– Още веднъж ти благодаря.
Нокс стисна десницата му. Беше добре да го има на своя страна. Може би щеше да се наложи да потърси помощта му, за да се измъкне от тази бъркотия.
– Мистър Нокс.
Обърна се. Личният секретар на Хейл му махаше от верандата.
– Капитанът ще ви приеме веднага.
Хейл стоеше до бара и си наливаше питие. Уискито беше същото, което бяха използвали за двубоя.
Той вдигна чашата към боцмана.
– Това поне със сигурност няма да ме убие.
Чашата, която беше избил от ръката на Болтън, все още лежеше на пода. Съдържанието ѝ вече беше попило в дъските.
– Никой не трябва да докосва петното – предупреди Нокс. – Трябва да го оставим така известно време, за да се изпари отровата.
– О, ще си го оставя за спомен – кимна Хейл. – Такъв триумф над идиотията не ми се случва всеки ден. – Замълча за миг, после добави: – Трябваше да го оставиш да умре.