– Сложно е.
– Обзалагам се.
Телефонът ѝ звънва.
– Нещо против да се обадя?
– Разбира се, че не. – Той отстъпва на разстояние, за да ѝ осигури лично пространство.
Звъни сестра ѝ. Сигурно не може да заспи и иска да си поговорят за Джак и палавите му ръце.
– Здрасти, Рути, малко съм заета в момента, мога ли да ти звънна по-късно?
Следва напрегнато мълчание, преди тя да отговори.
– Мици... става дума за момичетата.
Страхът я завладява.
– Какво за момичетата?
– Няма ги. Отвлекли са ги от къщата.
– Не разбирам. За какво говориш?
Мисли си за Алфи. Може би ги е взел без разрешение.
– Пуснах тази жена вътре... – заеква Рут. – Тя каза, че колата ѝ се е повредила. И докато чакахме сервизния камион, заби нещо във врата ми. – Вече почти не може да говори. – Току-що се свестих и намерих бележката. Пише, че ако се обадя на ченгетата, децата ще умрат.
Сърцето на Мици блъска в гърдите ѝ.
– Обади ли им се?
Опитва се да си напомни, че трябва да запази хладнокръвие и да се държи професионално.
– На кого се обади, Рут?
– Само на теб – избухва в плач. – Само на теб! На никой друг!
– Добре – Мици издиша и се чува да казва: – Не прави нищо. Заключи вратите, седни и чакай да ти се обадя. – Поглежда към Гуин. Той стои на няколко метра с гръб към нея, очите му са вперени в кулите на замъка. Може ли да е той?
Прибира телефона и се хвърля срещу него. Удря го в гърба. Той полита напред, но не пада. Посланикът се обръща и вижда изпълнените ѝ с гняв очи.
– Ти, шибан кучи син! Мислиш, че можеш да нараниш децата ми?! – замахва отново с дясната си ръка.
Той сграбчва дланта ѝ във въздуха с лекота, сякаш хваща бейзболна топка, хвърлена от дете.
Мици се опитва да го изрита в крака. Смазващ удар, достатъчен, за да му счупи пищяла.
Оуен се отмества. Леко извива ръката ѝ, заключвайки китката и лакътя, и я принуждава да се наведе към тревата.
Мици добре познава хватката. Ако помръдне и на сантиметър, китката ѝ ще се прекърши.
Посланикът се навежда към лицето ѝ.
– Не съм направил нищо на децата ви. Разбирате ли ме?
Тя не отговаря.
Хватката му остава здрава, а гласът – спокоен.
– Лейтенант, разбирате ли какво ви казвам?
– Да – изръмжава тя.
– Добре. – Той пуска ръката ѝ и ѝ помага да се изправи на крака. – Много съжалявам, че бях принуден да направя това. Сега, моля, кажете ми какво е станало.
120
КАЛИФОРНИЯ
Къщата е истинска развалина. Далеч от оживените пътища. Направена е от евтин талашит, почти като голяма барака, разделена на дневна и кухня, две спални и баня.
Идеална е за целта им.
– От отвличанията човек ожаднява – казва Крис и вади две бутилки от касата с бира, която е донесъл от караваната. – Искаш ли?
Близначките са на пода, с гръб една към друга. Тес седи срещу тях на евтин стар стол, с пистолет в скута.
– Да, но ми дай и чаша, не обичам да пия направо от бутилката.
Нещата се бяха развили според плана им. Беше упоила Рут Евърет, после се обади на Крис, който чакаше в гората на около километър от къщата. След като той докара караваната наблизо, извика на момичетата, че на леля им ѝ е прилошало, и когато те се появиха, Крис ги зашемети с лекота и ги тръшна в караваната една до друга като малки църцорещи наденички на скара.
После потеглиха към къщата, където сега се награждаваха с бира за добре свършената работа.
Крис взема една чаша от шкафа, изтърква я с кърпа, за да махне праха, и налива „Будвайзер“ на любовта на живота си.
Тес коленичи на пода, докосва с пръсти китките на момичетата и проверява пулса им. Прекалено голяма доза от успокоителното може да ги убие. Прекалено малка и ще започнат да създават проблеми. От туптенето на вените под пръстите ѝ личи, че се е справила добре.
Проверява и дали са завързани както трябва. Крис им бе сложил белезници и за по-голяма сигурност ги бе омотал една до друга, гръб до гръб, с подсилено тиксо, беше нахлузил и черни качулки на главите им.
Всичко е тип-топ.
Сяда обратно и взема чашата от ръката му.
– Благодаря.
С наслада отпива голяма глътка, после оставя бирата на пода до себе си. Крис поглежда към близначките, докато повдига бутилката.
– Хубави хлапета. Жалко, че ще трябва да ги убием.
121
ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС
Оуен затваря вратата на кабинета си и внимателно изслушва разказа на Мици за отвличането на децата ѝ. Когато приключва, е ясно, че се нуждае от някакво успокоение.