– Като детектив знаете какво означава бележката: че похитителите смятат да се свържат с вас. Вероятно съвсем скоро.
Мици кимва и спира да гризе ноктите си.
– Трябва да се обадя на шефката си и да ѝ кажа какво се е случило. ФБР имат специален отдел за справяне с подобни ситуации.
Оуен сочи към викторианското бюро от златист махагон.
– Използвайте телефона. Макар че бих ви посъветвал да изчакате малко. Сигурен съм, че тези хора ще се свържат директно с вас.
– Не мога да чакам – изправя се тя. – Вече се побърквам от тревога. Та това са децата ми. Те са най-важното за мен!
– Разбирам – Оуен се приближава до нея. – Ще ви оставя насаме, докато проведете разговора.
Мици вдига слушалката и не чува никакъв сигнал.
– Как се излиза?
– Две нули.
– Благодаря – пръстите ѝ потрепват, докато набира номера на шефката си.
Оуен излиза от стаята и тръгва по коридора към западното крило. Минава през системата за идентификация на ретината и пръстовите отпечатъци и през скенер на цялото тяло, който се обслужва от двама въоръжени охранители. Едва тогава му е позволено да влезе в кабинетите, в които се помещават екипите на ТСОА и се съхраняват базите данни и системите за връзка на Ордена. Посланикът спира до овално бюро, отрупано със супермодерни триизмерни екрани, зад които седи Ланс Боку.
– Лейтенант Фалин е в кабинета за гости и говори с началничката си по телефона. Децата ѝ са отвлечени.
Французинът натиска един червен бутон и гласът на Мици зазвучава от черния високоговорител, монтиран на бюрото. Звучи напрегнато.
– Не, не съм говорила с никого освен с Рут. Трябва да изпратим при нея полицай, за да не е сама. Нека е жена.
– Смятай го за направено – казва Донован. – Щом приключим, ще говоря с Отдела по отвличанията и ще уредим подслушване на телефона на сестра ти и на твоя мобилен.
– Трябва да кажа на баща им – казва Мици, като че ли по-скоро на себе си, отколкото на шефката си. – Той направо ще полудее, когато разбере.
– Дай ми адреса и ще изпратим служители на мястото, да го чакат и да го следят, след като му се обадиш.
Оуен кима на колегата си.
– Изключи го. Не е нужно да слушам това.
Боку изключва сигнала.
– Искаш ли да изпратим екип?
– Веднага. Кой беше младият агент, който направи проучването за Фалън и ирландския полицай?
– Рос Грийн. Работи с Ив Гарет. И двамата са бивши полицаи и съм сигурен, че някой ден ще станат членове на Вътрешния кръг.
– Надявам се, че си прав; винаги имаме нужда от прилив на свежа кръв. Дай му указания – ако е свободна, прати и Ив.
– Ще говоря с Гарет и ще го уредя.
– И му предай, че задължително трябва да се погрижат за случая. Можеш да си сигурен, че Мардрид дърпа конците на Марчети и ще се опита да използва момичетата на Фалън, за да дръпне нашите.
122
НЮ ЙОРК
На „Метрополитан овал“ в Куинс, стадиона, който има славата на най-стария непрекъснато използван футболен комплекс в Америка, завършва оспорван мач между два детски отбора.
На игрището с великолепна гледка към Манхатън, което се намира само на петстотин метра и три минути пеша от дома на Захра Коршиди, „Бруклинските рицари“ бият с два на нула „Уестчестър“.
Сред малката тълпа от подвикващи родители е и Гарет Мадок. На противоположната страна има двама души от неговия екип. Още шестима са разположени по страничните пътища към стадиона.
Захра закъснява с двайсет минути за срещата и Мадок започва да се притеснява. Слънцето блести силно и той закрива очите си с ръка. Южно от игрището забелязва тъмната сянка на черна бурка, плъзгаща се между дървета.
– Готови. Целта приближава от юг – прошепва Мадок в предавателя, закачен на ръкава на торбестото му кафяво яке.
В тълпата се размърдват тела. Незабележими ръце се плъзгат и махат предпазителите на оръжията. Захра може да е следена; може и да не е. Никой не иска да рискува.
Мадок се уверява, че го е забелязала, после се отдалечава от викащите родители и се запътва към улиците. Прикрива се в един ъгъл и наблюдава.
В едната си ръка Захра носи кафява торба на „Бъргър Кинг“, а в другата полуизпита чаша кока-кола. През процепа на черния никаб Мадок вижда изпълнените ѝ със страх очи, които гледат във всички посоки.
– Добре ли си?
Покритата глава кимва.
– Имаш ли да ми кажеш нещо?
– Баща ми нареди на мен и на майка ми да излезем. Каза, че ще посреща много важен гост и не бива да сме там, за да го срамим. Трябваше да почистим задната стая, после ни каза да стоим навън, докато ни звънне.