– Попита ли го колко време може да отнеме?
През тъмното покривало се разнася тих смях.
– Баща ми не е от хората, на които задаваш въпроси. Просто изпълняваш заповедите му.
– Успя ли да поставиш устройствата, които ти дадох?
Захра не отговаря. Вдига чашата, плъзга сламката в процепа на забрадката и отпива дълга глътка.
Мадок гледа как течността в сламката се надига и забелязва, че кокалчетата на дясната ръка на момичето са подути. Поглежда към торбата, която държи с другата си ръка, и вижда, че и останалите пръсти са наранени.
Захра забелязва погледа му.
– Би ме, защото ме завари в стаята му. В задната стая, в която ти искаше да отида. Накара ме да коленича на земята като куче, после тъпка ръцете ми с крака.
Мадок беше чул достатъчно.
– Трябва да те заведем в болницата.
– Болницата може да почака. – В гласа на момичето прозвучава неочаквана стоманена нотка. Изхвърля допитата кола в кошчето за боклук и повдига торбата на „Бъргър Кинг“, за да я види. – Ще отида на някое спокойно място, за да изям това.
Преди да се обърне и да се отдалечи, добавя:
– И да, микрофоните и камерите ти са скрити в стаята.
123
ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС
Мици затваря телефона и застива на място. Вратата се отваря и Оуен влиза заедно с Джордж Далтън.
Това се казва късмет – мъжът, когото най-много искаше да разпита, да се появи точно тогава, когато не може да си позволи да разговаря с него.
– Чух за дъщерите ви – съчувствието на Далтън изглежда напълно искрено. – Много съжалявам за станалото.
Тя се обръща към посланика.
– Трябва да тръгна възможно най-скоро за Калифорния. Ще ми кажете ли къде е най-близкото летище?
Той поклаща глава.
– Това не е необходимо. Хеликоптерът ми ще ви откара до „Хийтроу“ и оттам ще отпътувате с личния ми самолет за Щатите.
Мици го поглежда шокирано.
– Много мило от ваша страна. Благодаря ви.
– Не е нужно да ми благодарите. Моля, извинете ме, ще уредя пътуването ви.
Мици го наблюдава как излиза, после погледът ѝ спира върху Далтън. Преди да напусне тази проклета страна, трябва да му зададе поне един въпрос.
– Вие ли убихте Брадли Дигън?
Той шумно си поема дъх, преди да отговори.
– Сър Оуен ми каза, че вече знаете някои неща за нас. За доброто, което се опитваме да вършим.
Тя прави крачка към него.
– Имаме ваша ДНК.
Консулът зяпва.
– Взех бутилката, от която пихте вода, когато се срещнахме в Лондон, и я дадох в лабораторията. Познайте какво? Съвпада с ДНК пробата, която открихме, смесена с тази на Дигън на пода в тоалетната на закусвалнята.
Той се замисля за миг.
– Не знам какво заключение си правите от това. Вече ви казах, че бях там. Тоалетната е доста посещавано място, предполагам, че има ДНК на много други хора.
– Значи сте имали лош късмет. Подът е бил почистен, навярно хигиенистът е минал десет минути, преди вие да влезете там кървящ.
Далтън облизва нервно пресъхналите си устни.
– Миналия път казахте, че имате снимки от охранителните камери, и излъгахте.
– Били сте в закусвалнята с човек, когото сте следили през целия път от местопрестъплението.
– Може да лъжете и сега.
– Но не лъжа.
Оуен се връща в стаята.
– Пилотът каза, че ще е готов за излитане след около двайсет минути.
– Благодаря ви. – Мици се обръща отново към Далтън. – Хайде, Джордж, и двамата знаем, че вие сте убили Дигън и сте скрили тялото и колата му някъде. Днес поне ми спестете този танц, излишно е да правим стъпка напред и после назад.
Далтън поглежда към посланика, който му кимва.
Най-после консулът проговаря.
– Последвах кафявия джип от антикварния магазин, където собственикът вече бе убит. Дигън и още един мъж отбиха от пътя няколко километра след това. Двамата отидоха в гората, но само Дигън се върна. Проследих го до закусвалнята. Той влезе вътре и яде. Когато излезе, отидох при него и го помолих да ми върне нашата собственост.
– Помолихте го?
– Да, помолих го. Можеше да ми върне откраднатото и нищо нямаше да се случи. Той обаче полудя, извади нож и се сбихме. Бях пронизан, после той бе убит.
– А тялото и колата?
– Трябваше да бъдат преместени.
Тя му се усмихва изумено.
– Добре се справихте с откровеността и честността до последната част.
Оуен се включва в разговора.
– От това, което ви казах вчера, може да се досетите защо не бихме искали да се замесим в разследване на убийство. Наложително е признанието на Джордж – и всичко, което ви доверих – да си остане между нас.