Французинът отклонява острието надолу, пристъпва встрани, замахва нагоре.
Трето бипкане.
– Стоп! – Оуен сваля маската с отчаяние. – Все още си твърде добър за мен. – Диша учестено. – Не мога да понеса повече унижение.
– Тогава по-добре използвай дясната си ръка, mon cher ami16.
– Ако го направя, лявата ми ръка никога няма да се научи да ѝ бъде равна.
Ланс изтрива потта от челото си с длан.
– Дясната ти ръка е толкова добра, че на лявата никога няма да ѝ се наложи да държи оръжие.
Оуен прегръща приятеля си и го повежда към къщата, където вече се приготвя закуска.
– Научи ли нещо повече за нощната акция в Ню Йорк?
– Да. Получихме информация около четири часа сутринта. Двама пленени.
Американците ще ги разпитат по-късно днес. Един от другите, майсторът на бомбите, и Антун са успели да избягат веднага след като антитерористичният отряд е атакувал сградата.
– Антун е добър човек. Пострадал ли е?
– Не. Освен това смята, че прикритието му е солидно и може да остане.
– Това е опасно. Много опасно.
– Нима всичко, което правим, не е опасно?
– В „Ал Кайда“ може да има недостиг на хора, но тези, които са в организацията, не са глупаци. Увери се, че не ги подценява.
– Ще го направя.
Ланс повдига шпагата си.
– Искаш ли да си пробваш късмета за последен път?
В погледа на Оуен проблясва закачлива искра.
– Ще го направя. Но не и с тези игли за шиене. Имам истински мечове и истински ризници. Какво ще кажеш за една кратка тренировка преди закуска с тях?
Очите на французина светват.
– Мислех, че никога няма да попиташ.
Тръгват към къщата, потънали в разговор за общата си страст – древните мечове и историческите битки. Оуен поглежда към старата къщичка на портиера. Черният ягуар го няма. Мирдин вече е заминал.
16 Мой скъпи приятелю – фр. ез. – б. пр.
30
ВАШИНГТОН
Ирландеца информира Мици, докато закусват. Обяснява ѝ подробности за двете убийства, за свидетелките, които е разпитал, за заключенията на патолозите и за видеозаписа с кадилака и неговия преследвач – линкълна.
Когато приключват, отнася куфара ѝ до форда и го вкарва в багажника.
Мици сяда на мястото до шофьора и се провиква:
– Мили боже, каква мръсотия!
Подът в краката ѝ е пълен с боклуци.
– Какво караш тук? Освен дизентерия и ебола?! – пита тя и се вглежда по-отблизо. – Празни кенчета от безалкохолни. Намачкани торбички и салфетки от „Събуей“ и „Макдоналдс“. Вестник, не, май е повече от един. Поне десет.
– Обичам да чета.
– Ще ти купя книга за хигиената.
– Принципно тук не се качват много хора.
– Напълно ми е ясно защо. Къде каза, че ще отидем първо – в посолството или при момичето от магазина?
– Посолството. По-важно е – поглежда я Ирландеца. – Любопитно ми е, как се озова в този странен отдел на ФБР?
– Работих по случай, свързан с Торинската плащаница. Знаеш ли какво е това?
– Разбира се. Католик съм. Някога бях от момчетата, които помагат на свещениците. Е, какво излезе – истинска ли е или фалшива?
Мици се разсмива.
– Прекалено дълго е за обяснение. Но след като си имахме работа с многовековна история, религиозни фанатици, политици и коварни италианци, накрая стигнахме до резултат. Използвах го, за да получа повишение на заплатата и билет за извън града.
– Харесваш ли новата си работа?
– Прекалено рано е да се каже. Засега определено надцаква гоненето на бандити из Комптън и Линууд17 – свива рамене Мици. Поглежда часовника си. – Показах рисунката на твоя кръст на момичето, което прави проучванията в нашия отдел. Тя ще се свърже с професори по история и теолози. Дай ѝ още час и ще ѝ звънна.
– Надявам се да извади късмет.
– Не си ли намерил друга информация?
– Само това, че струва куп пари. Амир, старецът, за когото ти разказах, е изтеглил всеки цент, който е имал, и даже е взел назаем още пари, за да го купи.
– Изглежда, шефовете ти наистина са постъпили умно, като са ни повикали.