– Аз съм лейтенант Фицджералд от полицията на Вашингтон, а това е Мици Фалън от ФБР.
Изчаква тя да покаже документите си.
Стивънс взема картите и на двамата и ги оглежда внимателно, преди да им ги върне.
– И сте тук, защото...?
– Разследваме убийство и се нуждаем от помощта ви – пробва с приятелския подход Ирландеца. – Да, знам, че има всякакви процедурни канали и други такива, но съм сигурен, че можем да избегнем цялата официалност с пускането на червения килим и да се опитаме да хванем нашия убиец. Мога ли да ви помоля нещо?
Младото аташе не отговаря.
– Погледнете тези снимки. – Ирландеца отваря кафяв плик и вади снимките, които е поискал от лабораторията късно миналата нощ. – Този линкълн е част от автомобилния парк на британското посолство. Проверихме регистрационните номера. – Подава копията на Стивънс. – Искаме да разберем кой го е карал миналия петък вечерта и къде е сега.
Лекото трепване на лицето на младия мъж подсказва на Мици, че няма да е толкова любезен и услужлив, колкото се надява Ирландеца, затова тя бързичко се опитва да изкопчи поне минимална информация.
– Имате ли записи с движенията на колите си? Може ли да поговорим с някой от шофьорите?
Стивънс връща снимките на Ирландеца.
– Съжалявам, но ще се наложи да минете през ужасяващите процедурни канали. Най-добре началникът на управлението ви да се свърже с Държавния департамент и да помоли да повдигнат въпроса по съответния начин. – Изправя се и демонстративно потупва часовника на китката си. – Сега, опасявам се, ме очакват други задължения.
Мици го притиска.
– Ако вие нямате време, може би шефът ви има. Може ли да говорим с посланика?
– Не е възможно – Стивънс изглежда развеселен. – Ако се бяхте подготвили по-добре, щяхте да знаете, че мандатът на сър Оуен Гуин приключи и той се завърна във Великобритания заедно с екипа си. – Изпреварва следващия ѝ въпрос и допълва: – Аз останах само за да помогна на новия посланик. Той също няма да е тук днес, нито до края на седмицата.
Мици пристъпва напред и агресивно навлиза в личното пространство на аташето.
– Да ви приличам на стара плевня?
Младият мъж я поглежда объркано.
– Моля? Извинете, не разбирам...
– Просто се чудя защо решихте да ме заливате с бяла боя? Какво се опитвате да прикриете?
Тонът на Стивънс се променя.
– Официално ви моля да напуснете. Ако не го направите, ще повикам охраната и ще бъдете отстранени насила.
– Тръгваме си – казва Мици и закачливо го потупва по бузата, докато минава покрай него. – Харесва ми акцента ти, сладурче. Бог да пази шибаната кралица.
34
НЮ ЙОРК
През последните три години Халем Хусейн е доверен член на терористичната клетка на Набил Табризи. Дори за миг никой от групата не подозира, че той е Антун Бхати, отдаден член на ТСОА, тайна организация, известна на малцина в света.
Но днес положението е различно.
След нападението на антитерористичния отряд Антун знае, че Набил навярно ще заподозре него и всички други оцелели като източници на изтеклата към властите информация.
Седи на един от тежките столове, подредени в кръг във влажното мазе на убежището на Уестчестър авеню. Намира се съвсем близо до мястото, където аутобанът „Крос Бронкс“ се засича с метрото на Паркчестър и парка „Хю Джей Грант Съркъл“. Мястото му е непознато. Набил го бе довел, като по пътя смениха поне пет транспорта и предприеха извънредни мерки, за да се уверят, че никой не ги следи.
Той и Малек бомбаджията бяха претърсени и проверени със скенер за „бръмбари“ от мъж, когото Набил представи просто като Аасиф.
Младият ръководител на клетка изглежда притеснен и дистанциран. Отпуска ръце на коленете си и заговаря.
– Един от нашите другари е мъртъв. Другите са задържани от американците. И все пак, вие двамата, Малек и Халем, избягахте невредими. Без рани. Без белези. Без арест. Това, което искам да знам, е защо Аллах е бил толкова добър към вас?
Ниският сивокос бомбаджия отговаря пръв.
– Когато американците взривиха вратата, бях в тоалетната. Това ме спаси от взрива и от куршумите. Славя Аллах и се моля за тези, които нямаха моя късмет. Работата ми ще донесе слава на останалите от екипа ни, кълна се.
Набил поглежда към мъжа до него.
– А ти, Халем?
Антун не бърза с отговора. Поглежда към обувките си и свежда глава от срам.
– Братко! Чакам обяснението ти.
Накрая той вдига глава. Очите му са насълзени.
– Уплаших се. – Спира, за да ги накара да осмислят признанието му. – Бях запратен на пода, когато американците изстреляха експлозивите си, и останах там. – Отново свежда глава, преди да продължи. – Бях прекалено уплашен да не ме убият и не помръднах. После част от покрива се срути и аз се възползвах от шанса да избягам, вместо да остана и да се бия. – Вдига очи. – Бягах и бягах, докато се почувствах в безопасност. Тогава ти звъннах и ти казах какво се е случило.