Антун, мъжът, когото всички познават като Халем, изтрива потта от челото си. Мислите му са насочени към гарата. Това е не просто най-натоварената спирка от метрото на Ню Йорк, а едно от най-оживените места на планетата. Разгърната е на над петдесет акра площ и има почти сто линии. В спокоен ден оттам минават над седемстотин хиляди души. Една такава бомба ще погуби хиляди животи.
Трябва да спре атаката.
Дори ако това означава той самият да загине.
38
ВАШИНГТОН
Мици смъква прозореца на тауруса, докато се отправят към апартамента на Софи Хъдсън в Северна Бетесда.
– Сигурен ли си, че си оставил труповете в моргата, а не са забравени някъде под боклуците в колата ти?
– Много забавно – Ирландеца отваря капака на жабката. – Вътре има парфюм. Пръсни наоколо и спри да мрънкаш.
– Какво предложение! – Мици изважда съмнителна зелена бутилка с име, което никога не е чувала, и пръска малко под носа си. – О, божичко! Мисля, че предпочитам миризмата на заровения труп – изпуфтява тя с досада и прибира шишето обратно на мястото му.
– Платих десет долара за това.
– Трябвало е да ги арестуваш – обрали са те.
Ирландеца се усмихва. За жена като Мици Фалън би дал и шейсет долара за парфюм и вероятно дори би се стегнал. Жалко, че тя просто преминава през живота му. Жалко, че в живота му няма нищо повече от бегли преминавания.
– Мисля, че Софи Хъдсън крие нещо от мен. Казах ли ти го вече?
– Каза ми го. Още на летището.
Той почуква с пръст по слепоочието си.
– Стигнах до възрастта, когато не помня и половината неща, които съм казал. Но е по-добре да повтарям, отколкото да пропусна нещо важно.
– Имаш ли предположение какво може да крие?
– Не. Там е проблемът. Просто интуиция – обяснява той. Шофира бавно и лениво, с ръце, отпуснати върху горната част на волана. – Мислех си... може би трябва да говориш с нея сама. Кой знае – ако се разприказвате по женски, можеш да измъкнеш нещо, което аз не мога.
Мици го поглежда замислено. Фицджералд е мърляв и вони на алкохол, но под целия този ужас се крие умно ченге, което драпа да се измъкне на въздух.
– Ще се опитам.
Десет минути по-късно Ирландеца спира и изгася двигателя.
– Онази кафявата сграда, осми етаж, апартамент 802 – посочва той. Отпуска назад седалката и се настанява удобно. – Ще подремна малко. Да видим дали сънят ще ми помогне да преборя тази настинка.
Мици се измъква навън.
– Когато жените хванат настинка, просто търпят, докато мине. Когато мъжете настинат, трябва да спят. Най-здравословното нещо, което можеш да направиш, е да разчистиш този бардак.
Тя затръшва вратата и се оглежда наоколо.
Улицата е чиста и спокойна. Около червеникавокафявата сграда има няколко големи дървета, поутъпкани зелени тревни площи и дървени пейки, на които без съмнение през деня присядат старци, а вечер се събират хлапета.
Не взема асансьора, а се качва по стълбите, за да има време да осмисли подробностите от случая.
Софи отваря вратата на апартамента при първото потропване, но оставя веригата.
Мици ѝ показва ФБР значката си.
– Работя по убийството на шефа ви. Трябва да ви задам няколко въпроса.
– Вече говорих с господин Фицджералд.
– Знам. Сега обаче трябва да поговорите и с мен. – Поставя пръст на веригата. – Свалете я, моля.
Очите на Софи разкриват колебание. Вратата се затваря и после се отваря широко без веригата.
– Благодаря – казва Мици, докато влиза. – Как се чувствате? Казаха ми, че сте болна.
– По-добре съм.
Софи е облечена в университетски суитшърт с качулка, сини дънки и розови чорапи, без обувки. Неохотно маха с ръка към дивана.
– Искате ли питие или нещо друго?
– Не, благодаря – отвръща Мици, докато присяда на дивана и вади бележника си. – Нека да свършим бързичко.
– Разбира се – кимва Софи и сяда срещу нея. – Както ви обясних, вече минахме през това с лейтенант Фицджералд. Казах му всичко, което знам.
– Подозирам, че не е така.
Мици изучава изражението на момичето, напрежението, избило като червенина по бузите ѝ, лекото свиване на устните.
– Правили ли са ви някога асоциативен тест?
Софи се намръщва.