Малкото лоби е просто квадратно пространство с бели стени и избелен чамов под. Рецепцията е ниско бюро, върху което има монитор, клавиатура и принтер. Зад него се вижда редица месингови ключове, закачени на номерирани кукички.
Млада жена с елегантно черно сако и блуза в седефенобял цвят регистрира Мици в „най-хубавата“ от шестте им стаи.
Ирландеца оставя куфара ѝ до нея.
– Отивам в бара – обявява той. Забелязва неодобрителния ѝ поглед и добавя: – За кафе.
Рецепционистката го упътва.
– Наляво, сър.
Мици се качва по стъпалата, после тръгва по прашния червен килим на тесния тъмен коридор, водещ към стаите.
Стаята е миниатюрна. Купувала си е обувки в по-големи кутии. Безличните кремави стени и тъмният дървен под действат потискащо. Най-яркото нещо вътре е ориенталска на вид ваза с различни цветя, поставена на старо клатушкащо се бюро. Рути сигурно ще знае какви точно са цветята, но за Мици са просто червени големи и кръгли и по-малки яркожълти с мъничко зелено.
Изважда служебния лаптоп и го включва. Докато той зарежда, разопакова багажа си и закачва дрехите във влажния гардероб. Когато лаптопът тръгва, пъха флашката от Софи и я отваря. Вижда само безсмислици.
Четири типа безсмислици, доколкото може да прецени.
Има големи пасажи от цифри и букви. Ред след ред цифри и после ред след ред букви. Никъде няма цифри и букви на един ред. Мици сваля съдържанието на флашката на харддиска си, свързва се с офиса в Сан Франциско и притиска телефона между ухото и рамото си.
Вдигат ѝ почти на мига.
– Вики Кантрел.
– Викс, Мици Фалън е. В Кенсингтън съм и имам данни, които искам да кача. На терминала ли си?
– Да, лейтенант. Дай ми секунда да отворя папката с файловете и да проверя дали всичко е наред.
Мици чува как чевръстите пръсти на Вики тракат по клавиатурата.
– Добре, пращай каквото имаш и аз ще го погледна веднага щом дойде.
Мици използва защитения ФБР портал, за да качи съдържанието на флашката.
– Получих го – казва Вики, докато оглежда файла. – Чакай малко. Това са само цифри и букви. Така ли трябва да изглежда?
– Това видях и аз. Дай го на техниците и криптолозите да поработят по него.
– Ясно.
– Звъня ти и заради кръста. Някакъв успех с твоите специалисти?
– Да. Нека си взема бележките – Вики отваря долното чекмедже на бюрото и вади оттам нова папка с надпис „Убийства – лейтенант Фалън“. – Така... Показах рисунката на някои места и излезе, че експертът по тези неща е професор Куин в „Смитсониан“. Той каза, че никога не е виждал нещо такова от желязо и в института нямат никакви сведения за подобен дизайн на кръстове.
– Какво означава това? – пита Мици, леко объркана. – Не разполагаме с нищо, така ли?
– Не, не е толкова зле. Куин ми обясни, че щом няма никакви сведения, вероятно кръстът е от желязната епоха.
– Която е била кога?
– В Европа – някъде около 1200 и 400 година преди Христа.
Мици застива на място.
– Искаш да кажеш, че в Европа има различна желязна епоха от другаде по света, така ли?
– Египет, Кипър и някои други места имат дори по-древни железни епохи. Индианската е подобна. Японската и китайската са малко по-късно. Куин смята, че артефактът е келтски погребален кръст от ирландската желязна епоха, която е приключила с романизацията и християнизацията на Британия.
– Каква е стойността му?
– Не е сигурен, но предположи, че няма да е много висока.
– Колко много е това „не много висока“?
– Каза няколкостотин долара, и то само ако попадне при подходящия колекционер. Писа на някакъв преподавател в Оксфорд за второ мнение за произхода и стойността на кръста.
– Кога ще му отговори англичанинът?
– Не знам. Обединеното кралство са пет часа напред от Вашингтон, осем – от Сан Франциско. Учените обикновено работят поне с дванайсет часа назад от целия останал свят, така че, предполагам, утре или вдругиден.
– Никак не е добре. Трябва да пришпориш малко момчетата, Викс. Притисни Куин, вземи номера на англичанина и му се обади. Не се връзвам на „чакане“. И от сега нататък и ти ще си така.
– Разбрано, лейтенант.
– Добре. И благодаря за помощта. Ще ме свържеш ли с Донован? Предполагам, че трябва да я информирам за развоя на случая.
– Няма я. Видях я да излиза с директора. Искаш ли да попитам секретарката за телефона ѝ?
– Не, благодаря. Но остави съобщение, че съм звъняла, и кажи, че може да се свърже с мен, ако иска някаква информация. Бронти там ли е?