Набил повежда молитвата, вдигайки ръце към ушите си и прославяйки Бог.
– Allahu Akbar24.
Другите отговарят и го следват, докато той минава през такбир, киям, руку, суджуд и ташаххуд25. Всеки етап се отбелязва с рецитации, молитви и призиви.
Когато приближават към края, завъртат лица – първо надясно, после наляво. При всяко движение се обръщат към ангелите, които следват всички мюсюлмани и записват техните добри и лоши дела, с възгласа „Нека Аллах донесе на всички ви мир и благословия“. Време е.
Антун се съблича гол до кръста. Експлозивите, долепени до кожата му, са студени. Брезентът на жилетката е груб. Твърдите жици се притискат до плътта му.
Докато текат тези последни приготовления, си припомня кой е, в какво вярва и откъде е дошъл.
Той е Антун Бхати, достоен член на ТСОА, Тайния и свещен орден на артурианците. Казано простичко, християнски воин, готов да жертва живота си, за да спаси живота на останалите.
Жилетката е неговото разпятие. Тя е инструментът на смъртта, който трябва да отнесе до края на пътя си. Спомня си детството в Индия. Осемгодишен сирак в гетата на Пенджаб, тича босоног към бетонна постройка, в която се помещава неговата църква.
В края на пътеката, покрита с черни нечистотии, отпадъци и изсъхнала трева, се издига гигантски дървен кръст. Мюсюлманските деца мятат малки и големи камъни, докато той тича към светилището. Чува свистящия звук във въздуха и тропота, когато камъните падат на земята покрай него, усеща болката от тези, които се забиват в плътта му.
Влиза в прохладната църква и сяда на една от старите дървени пейки; стъпалата му не докосват пода – толкова е нисичък още. Оглежда и брои раните и синините по голите си крака и ръце. Този месец са четиринайсет. Същият брой като Мъките Христови. Поставя пръста си върху кръвта от прясната рана на коляното си и после го облизва. Има вкус на желязо. Напомня му за металния кръст, който свещеникът беше допрял до устните му по време на причастието.
Споменът е ярък и жив в съзнанието му. Сякаш се е случило вчера. А не преди цял един живот.
– Готово е – гласът на Набил го пренася от миналото в настоящето. Ръководителят на клетката поглежда с искрен и въодушевен поглед Антун. – Братко мой, Градината на Аллах те очаква.
24 „Аллах Акбар“, съкратен вариант на „Аллах Акбар мин кули шай“, израз на арабски, който означава „Бог (Аллах) е по-велик от всичко“. – б. р.
25 Различните етапи и пози, задължителни за молитвите в исляма. – б. пр.
46
КЕНСИНГТЪН, МЕРИЛЕНД
Ирландеца се обажда на шефа си и казва, че трябва да се види с него.
Едва при споменаването на думите „британско посолство“ Зак Фуло казва на най-малко популярното ченге в екипа си, че има дупка в графика в пет и половина и не го интересува какво ще е движението, ако трябва да прелети, но го иска точен до минутата заедно с федералния агент.
Преди да тръгнат за Вашингтон, Ирландеца и Мици си поръчват специалитета на заведението – голям хамбургер с пържени картофки и лучени кръгчета.
Ястието е повече баласт, отколкото храна, и след като приключват с оргията от сол, въглехидрати, мазнини и протеини, и двамата признават, че е трябвало да си вземат пилешка салата.
Ирландеца отива за сметката, а Мици излиза навън, за да се обади на спокойствие на дъщерите си. По-точно, да се обади на Джейд, защото знае, че Амбър ще е някъде наблизо, а Джейд ще се подразни, ако не звънне първо на нея, докато Амбър никога не се сеща за такива неща.
– Привет! Как си, сладурче?
Джейд в момента чете списание и отвръща отегчено:
– Добре съм.
Мици се опитва да остане въодушевена.
– Какво правите?
– Нищо особено. Мотаем се.
Толкова ѝ се иска общуването с дъщеря ѝ да е по-лесно.
– Някакви проблеми?
– Не знам. Чичо Джак замина на гости на някакъв приятел. Тази сутрин ги чух да се карат с леля Рут.
– За какво? – пита Мици с разтуптяно сърце.
Джейд най-после зарязва статията за тийнейджърския секс със заглавие „Трябваше ли или не?“ и се съсредоточава.
– Беше свързано с теб. Чичо Джак каза, че си шибана кучка, а леля Рут го зашлеви през лицето и му каза да се разкара от дома ѝ.
Мици си поема дъх.
– Леле... Чудя се с какво ли толкова съм го подразнила.
– Може би със същото, с което дразнеше татко! – отвръща Джейд с ясното съзнание, че този коментар няма да остане без последствия, затова бързо се провиква: – Амбър! Мама е на телефона; иска да говори с теб.