Когато отваря вратата на „Антиките на Голдман“, над главата му извънтява месингова камбанка и табелката с надпис ЗАТВОРЕНО се разлюлява и се блъска няколко пъти в подсиленото стъкло. Светлината в помещението е никотиновокафява, сякаш е оцветена от прекалено дългия контакт с тъмното дърво, с праха и историята. Дъските по пода се огъват и скърцат, докато върви по отбелязания от екипа на криминалистите път. Мястото миришеше на пчелен восък и почистващ препарат за месинг.
И на смърт.
Въздухът е толкова наситен с нейния дъх, че стомахът на Ирландеца се преобръща.
Един млад криминален фотограф се е покачил на ниска алуминиева стълбичка и заснема видеоклип с тялото и местоположението му спрямо входа, щанда с касата, витрините и малката стаичка за почивка, която очевидно се използва и за правене на кафе. Съдебната патоложка Чери Арчър е коленичила и търси рани от самозащита и други следи по ръцете на трупа.
Трийсет и три годишната блондинка, приведена над вкочанените сгърчени пръсти, забелязва Ирландеца, когато той се запътва към нея. Висок е над метър и осемдесет, но ходи толкова прегърбен, че изглежда по-нисък. Тъмната му къдрава коса е прошарена, а дрехите му изглеждат така, сякаш е прекарал миналата нощ в кашон на улицата.
Всеки път, когато го види, Чери си спомня, че преди пет години умът му бе по-остър от нейния трион за рязане на черепи. Нямаше по-подходящ човек за разрешаване на заплетени случаи.
После се случи инцидентът. Онзи, за който никой не говореше. Не беше развод. Нито смърт на партньор. Не беше и клишираното пропадане заради алкохола. Беше по-лошо. Далеч по-лошо.
Чери прибира кичур коса под качулката на белия защитен костюм.
– Тъкмо започвам, детективе. Искаш ли да се присъединиш?
Коленете на Ирландеца изпукват, когато се отпуска до нея.
– Това е най-доброто предложение, което съм получавал днес – казва той и после се поправя: – Като се замисля, това е най-доброто предложение, което съм получавал тази година.
2 Мухите месарки са първите насекоми, които влизат в контакт с мъртъвците. – б. пр.
3
ОТДЕЛ ИРНП, САН ФРАНЦИСКО
Мици ги чува да се задават по коридора. Смеят се и се закачат. Както правят колегите, които с удоволствие работят заедно.
До голяма степен се чувства като новото момиче в класа и предполага, че ще бъдат много мили с нея – в началото. После някой ще се свърже със свой познат в Ел Ей и ще научи, че съпругът ѝ я е биел и тя го е търпяла с години. Някой друг ще разбере как е допряла пистолет до главата му, а после го е пратила в ареста и е изкарала ограничителна заповед, която му забранява да се доближава на по малко от километър от нея и от децата им.
Няма смисъл да се притеснява за тези неща. Колегите ѝ вече са тук.
– Здравейте! – провиква се тя малко по-високо, отколкото е възнамерявала. – Аз съм Мици Фалън, от полицията в Ел Ей. – Опитва се да докара ведра усмивка и протяга ръка.
– Джон Бронти – казва мъж с кестенява коса. – Наричат ме просто Бронти.
Мици го оглежда: среден ръст, не много по-висок от нея самата. Може би малко над метър и седемдесет. Някъде около трийсетгодишен, стегнат, но не мускулест. Въпреки старомодните кафяви джинси и развлечена зелена риза в него има някаква лекота, която – предполага тя – вероятно е доста привлекателна за някои жени (а може би и мъже).
– Това е Елеонора – Елеонора Фрачи – Бронти произнася второто ѝ име с мелодраматично натъртване.
– Ciao, ’Ици!
Брюнетката от карабинерската снимка е облечена с бледорозова блуза и къса кафява пола, която разкрива изумително стегнати крака и чифт обувки на ток, които вероятно струват цяла седмична заплата.
– Мици с М – опитва се да не звучи раздразнено. – Не Ици, като в песничката „Ици, бици, тини, уини“3.
Италианката я гледа недоумяващо.
– Ммм…ици?
– Става и така.
Млада дребничка жена, облечена с дънки и тениска, ѝ се усмихна широко, разкривайки шини на зъбите.
– Виктория Кантрел, Вики. Аз правя проучванията. И кафе. – Акцентът ѝ казва „Ню Йорк, Бруклин“. – Много кафе. – Кикоти се нервно. – Пият непрекъснато. Ти искаш ли?
Мици иска. По възможност с няколко пръста водка към него.
– Би било чудесно. Благодаря.
По-младата жена изглежда доволна.
– Как го пиеш?
– Черно, без захар – отвръща Мици и потупва бедрата си. – Не мога да си позволя допълнителни калории.