Защото „Ал Кайда“ няма сърце.
Едва когато се качват на платения мост „Робърт Ф. Кенеди“, на около осем километра от целта, Аасиф поставя и двете си ръце на волана. Антун плъзва закопчаните си с белезниците китки надолу зад гърба си, към катарамата на предпазния колан, и започва да ги отваря.
Екскурзионен автобус, пълен с малки деца, минава покрай вана.
Развълнувани лица са долепени до прозорците.
Той се поколебава.
Аасиф поставя обратно ръката си на джоба с детонатора и слиза от моста.
Моментът е пропуснат.
Следващите шест километра минават в мълчание. Стигат до изход номер 11 от магистралата и се присъединяват към оживения трафик на „Източна 53-та“, после директно се натрисат на задръстването на Второ авеню.
Антун усеща как сърцето му блъска в гърдите. Остават им по-малко от два километра, но са обградени от коли. Експлозия тук ще бъде почти толкова ужасна, колкото и на гарата.
Аасиф забелязва тревогата, изписана на лицето му.
– Бъди търпелив, почти стигнахме. Предлагам ти да прочистиш ума си и да се подготвиш за най-великия миг от жалкия си живот.
Трафикът внезапно се раздвижва. Колите запълзяват напред. Ванът завива по 42-ра улица и Антун вижда очертанията на гарата. Времето сякаш изведнъж започва да тече на бързи обороти. Последните мигове от живота му препускат бясно край него към края.
Аасиф настоява да преговорят плана още веднъж.
– Ще спра близо до хотел „Гранд Хиат“, после ще излезем и ще тръгнем към главния вход. Ти ще влезеш и ще продължиш да вървиш. Брой до двайсет и после детонирай бомбата. Аз ще бъда от отсрещната страна и също ще броя. Ако след двайсет секунди не чуя нищо, ще натисна моя детонатор. Разбираш ли?
Антун кимва.
Присъединяват се към редицата коли и жълти таксита около хотела и стигат с бавен ход от другата страна на гарата.
Аасиф спира колата, дърпа ръчната спирачка и изважда ключа, висящ на ключодържателя. Преглежда всички ключове, докато намери този за белезниците и ги отключва.
Антун потърква китките си. Разкопчава предпазния колан и отваря вратата. Навсякъде около него има тълпи хора. Шумовете, миризмите и светлините на ранната привечер му се струват по-ярки и по-наситени със смисъл, отколкото някога е подозирал.
Вдишва с пълни гърди това, което може да е последният му дъх, и изчаква Аасиф да заключи вана и да се присъедини към него.
Едрият мъж върви редом до Антун, докато се запътват бавно към входа, после поставя ръка на рамото му и го спира.
– Тук ще те оставя, братко мой.
Показва му напомнящо детонатора, който стиска здраво в дланта си, докато разтваря широко ръце, за да го прегърне.
Антун знае. Това е единственият му шанс. И действа.
28 На 10 септември 1976 г. петима членове на „Борци за свободна Хърватия“ отвличат самолет на „Tранс уърлд еърлайнс“ – Полет 355. Организацията се бори за обявяване на независимостта на Хърватия от Югославия. На Централната гара е поставена бомба, за която те сами съобщават на властите. При обезвреждането ѝ загива един полицай. – б. пр.
49
ГЛАВНО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ, ВАШИНГТОН
Капитан Зак Фуло се е подпрял на лакти на отрупаното с документи бюро и слуша търпеливо, докато Ирландеца преразказва случая. От време на време поглежда към жената от ФБР, за да види дали изражението на лицето ѝ ще разкрие някакво несъответствие или несъгласие с думите на лейтенанта.
Няма такова.
Доколкото може да прецени, тя е от сериозния и отговорен тип агенти. Не е пияница. Определено не е от мацките, които си пробиват път до върха, като минават от легло на легло. Преди десетина години, мисли си той, сигурно е била много впечатляваща. Очите ѝ показват, че е видяла много от живота, а липсата на халка вероятно означава, че и животът е видял много от нея.
Ирландеца завършва с молба да разпитат британския консул Джордж Далтън за местоположението и движението му в нощта, когато Амир Голдман е бил убит.
– Дори той да се позове на дипломатически имунитет, дължим на жертвата поне да опитаме да разследваме тази следа и да открием убиеца.
– Съгласна ли сте с всичко това? – обръща се Фуло към Мици. – Смятате ли, че ние – имам предвид ФБР и полицията на Вашингтон, трябва да изстреляме дипломатическите си куршуми и да настояваме посланици и аташета да обърнат джобовете си и да ни дадат отчет за действията си?
– Да, сър. Не мисля, че някой трябва да бъде третиран по различен начин. Независимо от професията, титлата, пола, възрастта, религията, расата или националността. Равенство за всички престъпници, това е моето мото.