– Ей! Не се промъквай така! За малко да получа инфаркт.
– Съжалявам. Ти ли лейтенантът от ФБР?
Мици оглежда боядисаните кичури, черната блуза, тесните черни дънки и високите ботуши.
– Не и ако ти си Онази с косата. Що за външен вид е това?
– Аз съм Кирстен Колинс – отвръща момичето и сочи към дрехите си. – Работя към отдел „Наркотици“ и съм под прикритие в един бар. Но понякога помагам и на Ирландеца. Знаеш ли как е той?
– Лейтенант Фалън – представя се Мици и протяга ръка. – От това, което чух, е доста потрошен.
– Изглежда, че и ти си го отнесла здравата.
– Да, това е само защото не мога да се гримирам. Винаги изглеждам толкова зле, дори без синините.
Кирстен се разсмива.
– Тъкмо щях да звъня в болницата и да проверя как е. Сядай! – Мици посочва към един стол, сякаш именно тя притежава бюрото. – Ирландеца има много добро мнение за теб. Каза, че някой ден ще станеш страхотно ченге.
– Някой ден? – засмива се Кирстен. – Доста е нагличък. Фуло каза, че сега ти ръководиш случая с кръста, така ли е?
– Предполагам. Имаш ли нещо за мен?
Кирстен се опитва да не зяпа прекалено много посинените очи и лепенката на носа.
– Нали знаеш, че Ирландеца имаше следа за джипа и линкълна от записите на пътните камери?
– Да, в течение съм.
– Е, потърсих всички денонощни закусвални в района, където колите слизат от магистралата. Само в няколко от тях има кухня след единайсет и половина. В никоя няма камери на паркинга.
– Обикновено така се случва в ситуации като тази, Кирстен.
– Знам. Но говорих с нощните управители, за да проверя дали са видели нещо подозрително.
– Предполагам, че поне един е видял, иначе нямаше да седиш тук и да си бъбрим сладко-сладко.
– Точно така. Тип на име Лудо, който работи в денонощната закусвалня „Анар“, близо до Стийд Парк, забелязал линкълн да напуска паркинга. Минути по-късно се появила сервизна кола, качила някакъв джип и го откарала.
– Този Лудо забелязал ли е номерът на сервизната кола?
– Не. Но не това му е направило впечатление.
– А какво?
– Шофьорът на джипа вечерял в закусвалнята, но този на линкълна – не. След като клиентът им си тръгнал, господин Линкълн се появил и отишъл право в тоалетната. После излязъл и си тръгнал веднага. Това ядосало мениджъра, защото те мразят хората да ползват тоалетната им, без да поръчват нищо, затова излязъл навън, за да му се развика. Само че не го направил, понеже забелязал, че човекът до колата сякаш изпитвал силна болка. Лудо каза, че мъжът с мъка седнал на шофьорското място и придържал няколко салфетки до ръката си. После, когато линкълнът потеглил и минал покрай него, Лудо забелязал регистрационния номер. Запитал се защо дипломат ще иска да използва тоалетната му толкова спешно и защо ще притиска салфетки към ръката си.
– И?
– И отишъл в тоалетната. Но не намерил нищо освен няколко капки кръв по пода.
– Кирстен, ще задам тъп въпрос. Има ли някакъв шанс да ги е попил и да е запазил парцала?
– Не.
– И аз така си помислих, но дълбоко вътре в мен все още живее едно малко духче на име Надежда и понякога просто не иска да си затваря устата.
Кирстен се разсмива.
– Е, твоето духче може и да има късмет, защото Лудо забелязал нещо странно. Независимо от пръските по пода в кошчето нямало използвани салфетки. Нищо. Само онези капки.
– Затова той се е превърнал в Декстър, проявил тайните си умения на любител криминолог и направил кръвен анализ на място?
– Донякъде. Решил, че може би господин Джип е бил хванат да чука жената на господин Линкълн. После бил проследен до закусвалнята, където са му набили канчето. Лудо излязъл навън да провери дали всичко е наред и видял как откарват джипа.
Мици изругава заради пропуснатата възможност.
– Жалко за кръвта.
– Не всичко е загубено – казва младата полицайка. – Приятелят ми е криминалист. Отиде за проби от пода. Въпреки че е бил почистен, успял да намери следи от кръв в хоросана между плочките. Изследвал ги в лабораторията и вече имаме два ясни ДНК профила.
– Два? На убиеца и на жертвата?
– Предполагам, че твоето духче отново се обажда, лейтенант, но този път наистина не знам какво да му кажа. Тъкмо се канех да проверя данните в системата. Искаш ли да дойдеш?
58
СОХО, ЛОНДОН
Двамата охранители не са толкова високи, колкото Анджело, но са много по-мускулести и с около пет години по-млади.
Шефът им е дребен, крехък мъж в средата на четирийсетте. На Анджело Марчети му е трудно да повярва, че този незабележителен човек е прочутият Жозеп Мардрид. Повежда ги през коридора към дневната на апартамента.