Сред масите с почитаемите членове се надига възмутен шепот. Мнозина от присъстващите са достатъчно възрастни, за да помнят жестокостите, причинени от бащата и дядото на Мардрид в държави като Етиопия, Уганда и Родезия.
Оуен изчаква, докато отново се възцари тишина, после продължава.
– Вътрешният кръг моли да одобрите неговото предложение да се изпратят кръстоносци в Африка, за да сме сигурни, че никой мъж, жена или дете няма да стане жертва на Мардрид, на неговите хора или машинации. Двеста от нашите рицари са в готовност да навлязат на територията на Того, мястото, където Мардрид финансира изнасилвания, убийства, изтезания и пожари на цели села. Докато говорим, там са убити още хиляда души.
Пърси дел Граал, потомък на сър Пърсивал, вдига ръка.
– НАТО информирано ли е, сър Оуен?
– Естествено. Никой от членовете на съюза обаче не е засегнат достатъчно, за да изпрати свои войски. Бюджетите за военна отбрана са максимално орязани. Имаме мълчаливото одобрение на генералния секретар на организацията. – Оглежда хората по масите. – Други въпроси?
Главите се поклащат отрицателно.
– Тогава, велики членове на Кръвната линия, най-почтително ви моля да дадете одобрението си на Вътрешния кръг да предприеме похода, който предложих. Имам ли вашата подкрепа?
Всичките сто и петдесет членове на Ордена свиват десните си ръце в юмруци и ги допират до сърцата си.
– Благодаря ви.
Оуен потапя перото си в мастилницата и записва решението в книгата пред себе си, добавя датата, името и личния си печат. Внимателно подсушава текста, оставя древната писалка и поглежда отново членовете на Кръвната линия.
– Скъпи приятели, има още една причина, поради която ви помолих да дойдете днес.
Неочаквано за самия себе си изпитва силна емоция. Усеща как сърцето му се разтуптява и гърлото му пресъхва. Поглежда към Мирдин и вижда, че старецът незабележимо изтрива сълза от окото си. По масите също има хора, които дискретно докосват лицата си. Оуен се насилва да се усмихне.
– Виждам, че някои от вас вече се досещат какво ще кажа. Портите на Авалон се отварят за мен и аз се подготвям за това велико пътешествие. – В залата се чуват ахвания, но той не се опитва да свърже гласовете с лица. – Днес може би съм с вас за последен път и това е последният ми шанс да ви благодаря за вашето приятелство...
Някой го прекъсва с вик.
– Не! Прекалено рано е!
Оуен възпира изблика на емоция с вдигната ръка.
– Иска ми се да е така. Опасявам се, че винаги е по-късно, отколкото си мислим. Нека Бог ви благослови и да закриля вас и вашите семейства. Нека кръвните ви линии да текат обилно още дълги години.
89
НЮ ЙОРК
Двайсет и една годишната Захра Коршиди ги чува да ѝ се присмиват, когато излиза от магазина.
– Извинете, госпожице. Може ли да поговоря с вас?
Тя пренебрегва елегантно облечения мъж и подминава. Мисли само колко мрази бурката и никаба, които родителите ѝ я принуждават да носи. Дългият безполов плащ и булото са плътни и я карат да се поти, докато носи тежките найлонови торби по тротоара.
– Само една минутка, госпожице!
Някога ѝ позволяваха да носи дънки и тениски. Можеше да покрива косата си с цветни шалове, красиви roosari – но всичко се промени след „момчето“.
Така го наричаха родителите ѝ. Не Джавид, нито приятеля ѝ.
Момчето.
Казваха го така, сякаш е демон. Само защото не го бяха избрали те. Защото беше сирак, не беше от традиционно арабско семейство, бе израснал в Америка и имаше съвременни ценности и възгледи, които те мразят.
Не е чудно, че тя го обожаваше. Обичаше го с цялото си сърце, душа и тяло. И не се страхуваше да го признае.
Насаме или публично.
Това беше проблемът, последната капка, която преля чашата.
Да признаеш, че си правила секс преди брака, не би направило впечатление на никого в Ню Йорк, но в Иран ще ти струва публично унижение или дори екзекуция. И напоследък родителите ѝ се държаха така, сякаш са се върнали обратно в старата си родина.