Погледът към часовника на таблото на наетия от Мици син форд ѝ показва, че е зад волана от три часа и все още ѝ остава една четвърт от двеста и осемдесетте километра, които трябва да измине. Вики бе добавила полезни детайли към основната информация, според които в Уелс има повече замъци, отколкото във всяка друга страна, но досега Мици не бе видяла нито един, какво остава за онзи, който търси.
– Проклетите британски шофьори! – Тя бясно натиска клаксона зад гигантския жълт трактор, който пълзи зад стадо овце пред нея.
Грубоват стар фермер със зелен ватиран елек и каскет се обръща от високата си седалка и поглежда намръщено назад.
Минават петнайсет минути, преди да успее да продължи, и сателитната ѝ навигация обявява: Завийте наляво и ще стигнете до крайната цел.
– Крайно време беше!
Поема по неозначения с табела завой и се озовава на изровен черен път, водещ за никъде.
Петдесет метра до крайната цел.
– Къде? – ядосано се взира през предното стъкло Мици. – Скапана, смотана машинария, къде ми е замъкът?
На екрана на навигацията се появява знаменце на черно-бели квадратчета и тържествуващо започва да се развява, докато фордът подскача по дупките и спира пред дървена ограда и жив плет.
Стигнахте крайната цел.
Мици дърпа ръчната спирачка.
– Исусе! Тъпа, тъпа машина!
Стигнахте крайната цел, повтаря гласът, после отваря нов екран и дава възможност да вкараш данните за нова дестинация.
Чучулиги пърхат и излитат от брезите наоколо, въздухът е изпълнен с аромата на трева и диви цветя. Хубаво е да си извън колата. В далечината отвъд полята има гъста гора, заобикаляща висок хълм. Мици е готова да заложи билета си за полет до вкъщи – първа класа, при това, – че замъкът „Каергуин“ се крие някъде там.
Връща се в колата и проверява адреса и информацията, които Вики ѝ е дала.
Вкарала е в навигацията странно звучащите имена правилно, пощенският код също е верен. В идеалния случай трябваше да види Гуин тази вечер и да поиска среща лице в лице с Джордж Далтън. Но точно сега няма никакво желание да обикаля наоколо като заблуден турист още час. Според бележките на Вики Рис Малори, мъжът, срещу когото сър Оуен бе предприел законови мерки, за да го накара да мълчи, живее само на три километра от мястото, където се намира в момента. Вкарва адреса му в навигационната система и натиска екрана.
Направете обратен завой, когато е възможно, и после завийте надясно.
– Имай късмет да грешиш – намръщва се към екрана Мици, запалва двигателя и следва инструкциите.
Десет минути по-късно се тресе по друг черен път, водещ към изолирано самотно каменно имение. Спира зад очукан ленд роувър „Дифендър“, който изглежда така, като че ли никога не е бил мит, и слиза. Когато затръшва вратата на колата, някъде се разлайва куче.
В двора се появява оръфан среброкос мъж в мръсен кафяв гащеризон, следван по петите от черно-бяло коли.
– Мога ли да ви помогна? – пита той със силен уелски акцент.
– Професор Малори?
Той я оглежда внимателно.
– Коя сте вие?
Мици изважда документите си.
– Аз съм лейтенант от ФБР, от отдел, специализиран в разследване на религиозни, исторически и необясними престъпления.
– ФБР, така ли? – Той изтрива ръцете си в един мазен парцал и поема лъскавата ѝ карта, за да я огледа отблизо. – Дълъг път сте изминали.
– Със сигурност беше дълъг. Бих искала да поговоря с вас за сър Оуен Гуин.
– Наистина ли? – очите му се разширяват. – Странно, нали? Искате да говорите с мен за единственото нещо, за което ми е забранено от закона да говоря. Как да го направим?
– Какво ще кажете за разговор, за който после и двамата ще отричаме, че се е състоял?
– Неофициално, имате предвид?
Навикът му да отговаря на въпрос с въпрос започва да я изнервя.
– Да.
Той мълчи секунда-две, после кимва.
– Последвайте ме в задната част на къщата. Може да пийнете чай, докато не водим този разговор.
107
УЕЛС
Вместо чай Мици избира чаша лимонада, направена от жената на Малори – Бетан. Тя е тантуреста брюнетка с руси и червени кичури в дългата до кръста коса и с гърди, които висят тежко под дългата до земята черна рокля, украсена с гердан от цветни мъниста.
– Много е хубава – благодари Мици. – Добре щеше да ми дойде преди два часа, когато бях на половината път от Лондон.
Бетан изглежда доволна.
– Искате ли да хапнете нещо? Имаме заешка яхния на печката.