Тя поглежда телата.
– Няма нужда, вярвам ви.
– Мъжът, който ограби гробниците, някога бе един от нас. Доверен член на нашето общество. Сега той иска да унищожи всичко, на което държим.
– Какво е променило възгледите му?
– Парите. Алчността. Слабостта и отчаянието. Всички обичайни фактори за падението на човешкия род.
– Но защо няколко откраднати кръста са толкова голяма заплаха за вас?
– Хората, които са му платили за тях, искат да ни унищожат. За да го направят, им е нужно да докажат, че съществуваме. Като разкрият гробищата ни, ще разкрият и голяма част от историята ни пред света. Не можем да им позволим да разкрият имената на нашите рицари. Това ще означава гибел за целия ни орден.
Мици започва да осъзнава опасността.
– Предполагам, че юридическата забрана върху книгата и проучванията на професор Малори също са свързани със страха ви от това разкриване?
– Да кажем, че някои от връзките, които той направи, бяха прекалено близо до истината, за да позволим книгата му да излезе на бял свят. Би могла да постави началото на верижна реакция, която нямаше да можем да спрем.
– А убийствата, по които работя... – в гласа ѝ проличава скептицизъм, – и те ли са свързани с мистериозния бивш рицар, осквернител на гробници?
Оуен знае, че го изпитва.
– Не всички. Джордж Далтън ще бъде тук сутринта и ще обсъди с вас подробностите за убийството, с което сте го свързали.
– И вие мислите, че като ме доведете тук долу, като ми покажете всичко това и ми разкажете тези истории, аз ще видя неговите отговори – и вероятното му признание – в друга светлина?
– Точно това се надявам да направите.
– Опасявам се, че изобщо не ме познавате, сър Оуен. Аз правя всичко по правилата. В моя учебник убийството си е убийство. Няма извинения. Няма измъкване. Без значение дали си някоя жалка отрепка, допуснала грешка, или добре образован дипломат, който е трябвало да знае отлично какви ще са последствията от неговите действия. Сега може ли да ме върнете в хотела? Стомахът ми вече мисли, че някой ми е прерязал гърлото, а вие наистина не искате да виждате какво се случва, когато огладнея още повече.
113
УЕЛС
Минава полунощ, когато Мици се връща в хотела. Нощният управител, слаб мъж с мазна коса, казва, че няма шанс да хапне каквото и да било преди закуска.
– Що за скапана страна е това? Животът не тече само от девет сутринта до пет следобед, вие най-добре трябва да го знаете!
– Много съжалявам, мадам.
– Съжалението няма да напълни стомаха ми.
Тя тръгва по стълбището към стаята си.
Всичко в минибара е абсурдно скъпо. С вина отваря два пакета бонбони и малка бутилка бяло вино. Напълно незадоволителната ѝ вечеря струва двайсет английски лири. Дори не смее да ги превърне в долари. Когато си ляга, вече е достатъчно спокойна, за да звънне на сестра си. Свързва се и с изненада открива, че Амбър е суперразвълнувана, защото Рут е обещала утре да ги заведе в аквариума в Монтерей, който очевидно се състои от десетки подводни тунели, където можеш да видиш над двайсет хиляди риби.
Мици би убила да види поне една риба в момента. Голяма сочна пъстърва. На скара, с резенче лимон и може би с гарнитура от пържени картофки и зеленчуци.
Приключва разговора, затваря телефона и поглежда към тавана.
– Чуваш ли, Господи? Наистина се нуждая от благословията ти и от хубав дълбок сън.
За да е сигурна, че ще ѝ се получи и без Божията намеса, взема последното от обезболяващите хапчета и се пъха под завивките.
114
ЗАМЪКЪТ КАЕРГУИН, УЕЛС
Оуен Гуин си сипва чаша шестгодишен коняк и я отнася от ореховия шкаф в задната част на кабинета до бюрото си.
На монитора му има иконка с име ВЕЧЕРЕН ДОКЛАД. Може би за пръв път от много време насам му е трудно да се заеме с информацията от разузнаването. Умът му е зает с други неща. Не само с калифорнийската полицайка и нейния кръстоносен поход, а и с Мардрид, Марчети, терористичните нападения в САЩ и във Великобритания. Бременността на Дженифър. Връзката ѝ с Боку.
Собствената му смъртност.
Времето изтича. Неговото време. Трябва да е сигурен, че Орденът ще е в достатъчно добро състояние, за да продължи да съществува и без него.