Телефонът за връзка с Ню Йорк звънва и го откъсва от мислите.
– Здравей!
– Надявах се да те хвана, преди да си легнеш – гласът на Гарет Мадок е пресипнал, вече няколко дни работи неуморно, без да спи. – Нашето момиче сложи проследяващо устройство на Калид Коршиди.
– Браво.
– Става и по-добре. Той ни доведе до тайна квартира в Ийст Флатбуш. Поставихме подслушватели и имахме късмет. В мазето вече имаше трима души. Единият от тях се оказа имам Юсеф Мусави.
Името е достатъчно, за да накара Оуен да остави коняка на бюрото.
– Сигурен ли си?
– Имаме софтуер за разпознаване на гласове. Деветдесет процента е сигурно, че е той.
Оуен продължава да е скептичен.
– Някой нарече ли го по име?
– Не. Но Набил Табризи бе там и се обръщаше към него с „имам“. Антун смяташе, че Набил получава инструкции от Мусави.
– Кой беше другият? Каза, че са били трима.
– Не знаем, но имамът определено беше главният командващ. Той водеше разговора и към него се обръщаха с най-голямо уважение.
Оуен усеща как сърцето му се разтуптява.
– ЦРУ и Отделът за борба с тероризма ще продадат душите си, за да пипнат Мусави, да не говорим за някой над него. Моля те, кажи ми, че са говорили за нещо по-важно от цената на дюнерите.
– Троица.
– Какво?
– Това каза неизвестният. Чакай, имам текста на записа пред себе си. Цитирам: „След четирийсет и осем часа Троицата вече няма да съществува“. После непознатият ги пита дали са разбрали какво се изисква от тях. Те казват, че са разбрали, и всички коленичат за молитва.
– Опитвам се да открия някакъв смисъл в това позоваване на Троицата. Американците измъкнали ли са някаква полезна информация от хората, които задържаха в работилницата на Набил?
– Говорих с ЦРУ преди час. За момента не разполагат с нищо.
– Жалко. Троицатата звучи доста религиозно, но може да означава и просто нещо от три части в какъвто и да е смисъл. Помниш ли, че разузнаването каза за намерението на „Ал Кайда“ да атакува спортни знаменитости?
– Помня. Беше списък с мишени, направен въз основа на най-богатите знаменитости от класацията на „Форбс“.
– Виж дали трима от тях няма да присъстват някъде заедно в близките дни.
Гарет си отбелязва поръчението.
Оуен се сеща и за още нещо:
– Ще накарам някой от нашите анализатори да направи матрица на движението на всички водещи политици, спортни звезди и религиозни водачи през следващите двайсет и четири часа.
– Поне новият папа ще е в безопасност.
– Надявам се. Ще бъда с него в Уелс за първото папско посещение от трийсет години насам и дори дяволът няма да успее да премине през охраната.
– Сигурен съм.
– Нещо друго от момичето на Коршиди?
– Малко. Накарах я да постави „бръмбари“ в стаята на баща ѝ, докато него го няма. Ако е толкова важен, колкото твърди тя, може и да имаме късмет.
– Ще ни е нужен.
Оуен прави дълга пауза, преди да продължи.
– Гарет, предусещам, че следващите няколко дни ще начертаят съдбата ни – моята, твоята, на Ланс и на Ордена. Ако по някаква причина се окаже, че не мога... – как да се изразя? – да съм тук, ти и Ланс трябва да поведете членовете ни, докато следващият от моята кръв бъде готов да застане начело.
– Оуен, аз...
– Не, моля те, нека довърша. Ти ми беше като брат и те обичам дълбоко за цялата подкрепа, приятелство и лоялност, с която ме дари. Може да е глупаво и да се окаже напълно ненужно, но исках да ти кажа колко съм ти благодарен. – Не му дава възможност да отвърне нещо. – Нека не говорим повече по този въпрос; имам коняк за допиване и топло легло, което ме очаква. Лека нощ, приятелю, лека нощ.
115
УЕЛС
В сънищата на Мици се редуват средновековни рицари на коне, обръщащата се кола на Ирландеца и риби.
Милиони тропически риби.
Дъщерите ѝ плуват в аквариума на Сан Франциско сред тях. После всички са заедно. Коне. Рицари. Ирландеца. Помляната му кола. Прозорците на форда са строшени и рибите, и момичетата ѝ минават и плуват през тях.
Някъде над повърхността на водата, обратно в реалния свят, звъни телефон. Мици размахва ръка от леглото и го сграбчва.
– Ъхх... – е най-доброто, което успява да докара като реч.
– Добро утро, госпожо Фалън. Аз съм господин Грийзи от рецепцията. Долу ви очаква шофьор.
– Какво?
– Шофьор, мадам. От сър Оуен Гуин.
Тя поглежда към часовника на нощното шкафче: 08,55.
– По дяволите. Кажете му, че идвам след десет минути.
– Да, госпожо.