„В частен дом е бил произведен изстрел! А вие сте чакали на алеята?“
Лейтенантът знаеше, че моментът за незабелязано приближаване отдавна е отминал. Освен това беше наясно, че ако продължи да виси със скръстени ръце, до сутринта ще се прости с кариерата си. Вперил поглед в желязната порта, той взе решение.
— Вържете я и я съборете.
Макар и почти в безсъзнание, Робърт Лангдън чу изстрела. Чу и мъчителен вик. Неговият ли? Сякаш пробиваха дупка в черепа му с тежък чук. Някъде наблизо разговаряха хора.
— Къде беше, по дяволите? — викаше Тибинг. Прислужникът припряно влезе в стаята.
— Какво стана? О, Господи! Кой е този? Ще повикам полиция!
— Мътните го взели! Не викай полиция. Свърши и ти някаква работа и донеси нещо да вържем това чудовище.
— И лед! — извика след него Софи.
Лангдън отново изгуби съзнание. Пак гласове: Движение. Сега седеше на дивана. Софи притискаше лед към главата му. Черепът му се пръскаше. Когато зрението му най-после започна да се прояснява, той видя тялото на пода. „Халюцинирам ли?“ Огромният монах албинос лежеше завързан и със залепена с изолирбанд уста. Брадичката му бе разцепена, расото върху дясното му бедро беше подгизнало от кръв. И той като че ли тъкмо идваше на себе си.
Робърт погледна Софи.
— Кой е този? Какво… стана?
Тибинг докуцука при него.
— Спаси те рицар, който размаха Екскалибур, изкован от „Акми Ортопидик“.
„А?“ Лангдън се опита да се изправи. Софи нежно го бутна обратно.
— Почини си, Робърт.
— Боя се, че току-що демонстрирах пред твоята приятелка злополучната полза от моето състояние — каза Тибинг. — Изглежда, че всеки ме подценява.
Лангдън погледна монаха и се опита да си представи какво се е случило.
— Той носеше ремък на бедрото си — поясни Тибинг.
— Какво?
Англичанинът посочи окървавения кожен ремък с шипове, който лежеше на пода.
— Ремък за умъртвяване на плътта. Носеше го на това бедро. Внимателно се прицелих.
Робърт разтри главата си. Беше чувал за тези ремъци.
— Но откъде… разбра?
Тибинг се ухили.
— Християнството е моята научна област, Робърт, и някои секти са ми ясни като бял ден. — Той посочи с патерицата кървавото расо.
— Предполагам, че е от Opus Dei — каза Лангдън. Напоследък по телевизията често коментираха ултраконсервативната католическа организация. Не особено благосклонно.
Тибинг се вторачи в окървавения ремък.
— Съгласен съм. Но защо Opus Dei търси Светия Граал?
Професорът беше прекалено изтощен, за да мисли за това.
— Какво е това, Робърт? — попита Софи, отиде до дървеното сандъче и вдигна малката роза, която бе паднала от капака.
— Инкрустацията скрива гравиран върху капака текст. Помислих си, че той може да ни подскаже как да отворим ключовия камък.
Преди Софи и Тибинг да успеят да отговорят, отвън завиха полицейски сирени и замигаха сини полицейски лампи.
Англичанинът се намръщи.
— Струва ми се, приятели, че трябва да вземем решение. При това бързо.
66
Коле и агентите влетяха през входа на имението с извадени пистолети. Разгърнаха се и започнаха да претърсват стаите на долния етаж. Намериха дупка от куршум в пода на дневната, следи от борба, малко кръв, странен кожен ремък с шипове и ролка изолирбанд. Иначе нямаше никого.
Точно когато се канеше да раздели хората си, за да проверят в мазето и района зад къщата, лейтенантът чу гласове на втория етаж.
— Горе са!
Полицаите се втурнаха по широкото стълбище и се насочиха към мястото, откъдето се чуваха гласовете. Те като че ли идваха от последната спалня по изключително дългия коридор. Агентите заеха позиции и блокираха изходите.
Когато наближиха спалнята, Коле видя, че вратата е широко отворена. Гласовете внезапно спряха и на тяхно място се чу странно ръмжене като на двигател.
Вдигнал пистолета си нагоре, той даде знак, безшумно се пресегна иззад касата на вратата, откри ключа и го натисна. Полицаите с викове нахлуха вътре.
Стаята беше празна. Абсолютно.
Ръмженето на автомобила идваше от черно електронно табло на стената до леглото. Коле бе видял такива из цялата къща. Интерком. Имаше десетина бутона с надписи.
КАБИНЕТ… КУХНЯ… МОКРО ПОМЕЩЕНИЕ… ИЗБА…
„Тогава откъде чувам колата?“
Главна спалня… солариум… обор… библиотека…
„Обор!“ Лейтенантът за секунди се спусна долу и изтича при задната врата, като привика един от агентите си. Двамата задъхано прекосиха задната морава и стигнаха до посивелия от времето обор. Още преди да влязат Коле чу заглъхващия рев на автомобилен двигател. Втурна се вътре и включи осветлението. Дясната половина на помещението бе работилница — косачки, автомобилни инструменти, градинско оборудване. На стената висеше познат интерком и един от бутоните беше натиснат.