Спалня за гости II.
Коле се разяри. „Примамили са ни горе с интеркома!“ В другата половина на обора видя дълга редица боксове. Но нямаше коне. Очевидно собственикът предпочиташе друг вид конски сили, Боксавете бяха превърнати във внушителен автопарк — черно ферари, чисто нов ролс-ройс, стар спортен „Остин Мартин“, лъскаво порше 356.
Последното отделение бе празно.
Лейтенантът се затича натам и видя мазни петна по пода. „Не могат да напуснат имението.“ Беше блокирал алеята и портала с две патрулни коли.
— Господин лейтенант? — Агентът посочи в дъното на редицата ясли.
Задната врата на обора бе отворена и водеше към мрачен кален склон, който изчезваше в нощта. Коле изхвърча навън и се вторачи в тъмнината. Можеше да различи само далечна гора. Нямаше отблясъци от фарове. Гористата долина сигурно бе пресечена от десетки необозначени пътища и ловни пътеки, ала той беше убеден, че плячката му няма да успее да избяга.
— Пратете няколко души долу. Сигурно вече са заседнали някъде наблизо. Тия модерни спортни коли не са пригодени за такъв терен.
— Хм, господин лейтенант? — Агентът посочи едно табло, на което висяха няколко автомобилни ключа. Табелките над тях носеха познати имена.
ДАЙМЛЕР… РОЛСРОЙС… ОСТИН МАРТИН… ПОР-ШЕ…
Последната кукичка бе празна. Когато прочете табелката над нея, Коле разбра, че е загазил.
67
Рейнджроувърът беше „Джава Блак Пърл“ четири по четири, стандартна предавка, с мощни полипропиленови фарове и десен волан. Лангдън се радваше, че не шофира.
По заповед на господаря си Реми страхотно се справяше с маневрирането по огрените от луната ниви зад Шато Билет. С изключени фарове той прекоси открития участък и сега се спускаше по дълъг склон в посока, противоположна на имението. Изглежда, се насочваше към очертаващата се в далечината гора.
Седнал на предната лява седалка и стиснал ключовия камък в ръце, професорът се обърна назад към Тибинг и Софи.
— Как ти е главата, Робърт? — все още потресена, попита младата жена.
Той се насили да се усмихне.
— По-добре, благодаря. — Черепът му се пръскаше. Тибинг държеше пистолета в скута си и приличаше на стара снимка на британец, завръщащ се от сафари с плячката си — погледна завързания монах, който лежеше със запушена уста в тесния багажник зад седалката.
— Страшно се радвам, че се отби, Робърт — ухили се историкът, като че ли за пръв път от години се забавляваше истински.
— Извинявай, че те забърках в тази каша, Лий.
— О, моля те, цял живот съм чакал да се забъркам в нея. — Тибинг се вгледа през предното стъкло към сянката на гората и потупа Реми по рамото. — Не забравяй, никакви стопове. Ако се наложи, използвай ръчната спирачка. Искам първо да понавлезем сред дърветата. Няма защо да рискуваме да ни видят от къщата.
Прислужникът намали скоростта и насочи рейндж-роувъра към една просека. Когато поеха по обраслата пътека, върхарите на дърветата незабавно скриха луната.
„Нищо не виждам“ — помисли си Лангдън, докато напрягаше очи да различи нещо пред тях. Цареше пълен мрак. Клоните жулеха лявата страна на колата и Реми леко зави в другата посока. Като държеше волана повече или по-малко неподвижно, той продължи още тридесетина метра напред.
— Отлично се справяш, Реми — похвали го Тибинг. — Би трябвало да сме се отдалечили достатъчно. Робърт, би ли натиснал онова синьо бутонче точно под вентилатора? Виждаш ли го?
Лангдън откри бутона и го натисна.
Приглушени жълти лъчи осветиха пътеката пред тях и гъстите храсталаци от двете им страни. Фарове за мъгла. Бяха достатъчни, за да се ориентират, но не можеха да се видят от къщата.
— Е, Реми, фаровете са включени — весело заяви Тибинг. — Животът ни е в твои ръце.
— Къде отиваме? — попита Софи.
— Тази пътека продължава около три километра навътре в гората — отвърна англичанинът. — Прекосява имението и после завива на север. Ако някое езеро или паднало дърво не ни прегради пътя, ще излезем невредими при шосе номер пет.
„Невредими.“ Лангдън сведе поглед към скута си, където лежеше дървената кутия с ключовия камък. Инкрустираната роза си беше на мястото и въпреки че мислите му не бяха съвсем ясни, той нямаше търпение отново да я извади и да разгледа надписа под нея по-внимателно. Професорът отключи капака и понечи да го вдигне, но Тибинг постави ръка на рамото му.
— Търпение, Робърт — каза англичанинът. — Пътят е неравен и е тъмно. Бог да ни е на помощ, ако счупим нещо. Щом на светло не си разпознал езика, на тъмно няма да се справиш по-добре. Нека първо се измъкнем читави, а? Съвсем скоро ще има време и за това.