— Сър? — обади се прислужникът. — Наистина ли мислите да се завърнете в Англия завинаги?
— Не се безпокой, Реми — успокои го Тибинг. — Това, че се завръщам във владенията на кралицата, не означава, че възнамерявам до края на дните си да подложа небцето си на наденици и пюре. Надявам се, че ще дойдеш с мен за постоянно. Ще купя прекрасна вила в Девъншир и ще уредим веднага да пратят целия ти багаж! Приключение, Реми. Истинско приключение!
Лангдън не можеше да не се усмихне. Докато Тибинг излагаше плановете си за триумфално завръщане във Великобритания, заразният му ентусиазъм увлече и професора.
Разсеяно загледан през прозореца, той зяпаше дърветата, призрачно бледи под жълтата светлина на фаровете за мъгла. Постоянните удари на клоните бяха завъртели страничното огледало навътре и Робърт зърна отражението на Софи, която тихо седеше отзад. Робърт дълго я наблюдава и изпита неочаквано удоволствие. Въпреки всички проблеми беше благодарен, че се е озовал в толкова приятна компания. След няколко минути, сякаш внезапно усетила погледа му, Софи се наведе напред, постави ръце на раменете му и леко го стисна.
— Как си?
— Горе-долу — отвърна Лангдън.
Тя се отпусна назад и професорът видя, че на устните й плъзва лека усмивка. Той усети, че също се усмихва.
Напъхан в багажника на рейнджроувъра, Сила едва дишаше. Ръцете му бяха извити назад и завързани за глезените му с канап и изолирбанд. Всяка неравност на пътя мъчително разтърсваше извитите му рамене. Похитителите му поне бяха свалили ремъка на бедрото му. Лепенката на устата му му позволяваше да диша само през носа. Ноздрите му постепенно се запушваха от праха в багажника. Албиносът се закашля.
— Струва ми се, че се задушава — загрижено рече шофьорът.
Британецът, който го беше ударил с патерицата си, се обърна, надникна, над облегалката и студено се намръщи на Сила.
— Имате късмет, че британците съдят за цивилизоваността на човек не по съчувствието му към приятелите, а към враговете. — Протегна ръка и с рязко движение отлепи изолирбанда от устата му.
Сякаш огън опари устните на Сила, но в гърдите му нахлу благословен въздух.
— За кого работите? — попита британецът.
— За Бог — въпреки болката в челюстта изсумтя Сила.
— Вие сте от Opus Dei — каза мъжът. Това не бе въпрос.
— Вие не знаете нищо за мен.
— Защо Opus Dei търси ключовия камък?
Сила нямаше намерение да отговаря. Ключовият камък беше ключът към Светия Граал, а Светият Граал бе ключът към запазването на вярата.
„Аз наистина работя за Бог. Пътят е в опасност.“
Наблъскан в багажника на рейнджроувъра, опънал въжетата си, той се страхуваше, че завинаги е провалил Учителя и епископа. Дори нямаше как да се свърже с тях и да им съобщи за ужасния обрат на събитията. „Ключовият камък е в моите похитители! Те ще стигнат до Светия Граал преди нас!“ Сила започна да се моли в душния мрак. И остави болките в тялото му да разпалят молитвите му. „Чудо, Господи. Трябва ми чудо.“ Нямаше откъде да знае, че след няколко часа наистина ще стане чудо.
— Робърт? — Софи все още го наблюдаваше. — Току-що на лицето ти се изписа странно изражение.
Лангдън се озърна назад и усети, че е стиснал зъби и сърцето му бясно тупти. Беше му хрумнала невероятна мисъл. „Възможно ли е обяснението наистина да е толкова елементарно?“
— Трябва ми мобифонът ти, Софи.
— Сега ли?
— Струва ми се, че току-що открих нещо.
— Какво?
— След малко ще ти кажа. Дай ми мобифона си.
Тя се колебаеше.
— Съмнявам се, че Фаш го подслушва, но за всеки случай внимавай. — Младата жена му подаде телефона.
— Как да набера Щатите?
— Трябва да поискаш номера от услуги. Моят мобилен оператор не поддържа трансатлантическа връзка.
Лангдън натисна нула. Знаеше, че следващите шестдесет секунди може би ще отговорят на много въпроси.
68
Когато телефона извъня, нюйорксият издател Джонас Фокман тъкмо си беше легнал. „Късничко е за телефонни разговори“ — ядосано си помисли той и вдигна слушалката. Разнесе се глас на телефонистка:.
— Ще приемете ли разговор за ваша сметка с Робърт Лангдън?
Озадачен, Джонас включи нощната лампа.
— Хм… да, естествено.
Отсреща се чу изщракване.
— Джонас?
— Робърт? Не стига, че ме събуждаш, ами и искаш разговорът да е за моя сметка!
— Прощавай, Джонас — отвърна Лангдън. — Ще бъда съвсем кратък. Наистина е спешно. Онзи ръкопис, който ти дадох. Успя ли…
— Извинявай, Робърт, знам, че ти обещах тази седмица да ти пратя коректурите, но затънах в работа. Другия понеделник. Сто процента.