— Не ме интересуват коректурите. Интересува ме дали си разпратил екземпляри за предварителна оценка, без да ми кажеш?
Фокман се поколеба. Последният ръкопис на Лангдън — проучване на историята на култа към Богинята-майка — включваше няколко части за Мария Магдалина, които щяха да предизвикат бурна реакция. Макар че материалът бе добре документиран и подкрепен с мнения на доста учени, издателят не можеше да си позволи да отпечата сигнални екземпляри от книгата без одобрението на поне неколцина сериозни историци и изкуствоведи. Бе избрал десет видни имена в областта на изобразителното изкуство и им беше пратил ръкописа, придружен с любезно писмо; в което ги молеше да напишат кратко одобрение за корицата. От опит знаеше, че повечето хора се нахвърлят на възможността да видят името си с печатни букви.
— Джонас? — упорстваше Лангдън. — Разпратил си ръкописа, нали?
Фокман се намръщи, усетил, че професорът не е доволен от това.
— Ръкописът беше чист, Робърт, и исках да те изненадам с няколко страхотни мнения за него.
— Случайно да си го пратил на уредника в парижкия Лувър?
Издателят се засмя.
— А, Сониер ти е казал?
Отговори му дълго мълчание.
— Робърт? — Фокман се зачуди защо Лангдън се държи толкова странно. — Естествено, че го избрах за рецензент. Ти рецензира няколко негови албума, цитираш книгите му в библиографията си, а и неговото мнение ще окаже сериозно влияние върху продажбите в чужбина. Изборът на Сониер беше съвсем естествен.
— Кога му го прати?
— Преди месец. Споменах също, че скоро ще си в Париж, и му предложих да си поговорите. Той обади ли ти се? — Издателят замълча за миг и разтърка очи. — Чакай, ти не трябваше ли да си в Париж точно тази седмица?
— В Париж съм.
Фокман седна на леглото.
— И ми се обаждаш за моя сметка от Париж?!
— Приспадни си разходите от хонорара ми, Джонас. Сониер отговори ли ти? Ръкописът хареса ли му?
— Не знам. Още не ми е писал.
— Е, няма смисъл да чакаш. Трябва да затварям, Джонас, но това обяснява много неща. Благодаря ти.
— Робърт…
Ала Лангдън вече бе затворил. Смаяно клатейки глава, Фокман затвори. „Автори — помисли си той. — Даже нормалните са шантави.“
Лий Тибинг се закикоти.
— Искаш да кажеш, Робърт, че си написал книга за едно тайно братство и твоят издател е пратил екземпляр на това братство!
— Явно — унило отвърна Лангдън.
— Жестоко съвпадение, приятелю.
Изобщо не беше съвпадение — професорът го знаеше. Да помолиш Жак Сониер да одобри ръкопис за култа към Богинята-майка беше все едно да поискаш от Тайгър Удс да подкрепи книга за голфа. Нещо повече, Орденът на Сион със сигурност се споменаваше във всяка книга за култа към Богинята-майка.
— Ето го големия въпрос — все още ухилен, каза Тибинг. — Благосклонно ли беше отношението ти към Ордена?
Лангдън разбра какво всъщност го пита англичанинът. Мнозина историци се питаха защо Орденът все още крие документите от Сангреала. Някои смятаха, че информацията отдавна е трябвало да бъде разкрита на света.
— Не взимам отношение към действията на Ордена.
— Искаш да кажеш към неговото бездействие.
Робърт сви рамене. Тибинг очевидно бе на страната на онези, които настояваха за публикуване на документите.
— Просто разказвам историята на братството и го характеризирам като съвременно общество, почитащо Богинята-майка, пазители на Граала, които съхраняват древни документи.
Софи го погледна.
— Споменаваш ли за ключовия камък?
Лангдън потръпна. Споменаваше. Многократно.
— Говоря за предполагаемия ключов камък като пример за усилията, които полага Орденът за закрилата на документите от Сангреала.
Софи се удиви.
— Предполагам, че това обяснява последния ред: „P.S. Намерете Робърт Лангдън“.
Той усещаше, че всъщност още нещо в ръкописа е събудило интереса на Сониер, ала щеше да обсъди тази тема със Софи, когато останеха насаме.
— Е, значи си излъгал капитан Фаш — каза тя.
— Какво? — сепна се Лангдън.
— Ти му каза, че не си водил кореспонденция с дядо ми.
— Наистина не съм! Моят издател му е пратил ръкописа.
— Помисли, Робърт. Ако не намери плика, в който издателят ти е пратил ръкописа, капитан Фаш ще трябва да заключи, че си го пратил ти. — Младата жена замълча за миг. — Или още по-лошо. Че лично си го дал на дядо ми и си излъгал полицията.
Когато стигнаха на „Льо Бурже“, Реми насочи рейнджроувъра към малък хангар в отсрещния край на летището. От хангара се появи рошав мъж с измачкани тъмнозелени дрехи, махна им с ръка и отвори огромната врата от гофриран метал. Видяха бял реактивен самолет.