Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и я зяпнаха.
— Какво да се сетиш? — попита Тибинг. Софи сви рамене.
— Че това е езикът, който трябва да е използвал дядо ми.
— Да не искате да кажете, че сте разчели този текст? — ахна англичанинът.
— Съвсем спокойно — весело отговори тя. Очевидно се забавляваше със смайването им. — Дядо ми ме научи на този език, когато бях шестгодишна. — Младата жена се наведе над масата и впери поглед в Тибинг. — Пък и честно казано, сър, като се има предвид верността ви към Короната, съм малко изненадана, че не го познахте.
В този миг Лангдън разбра. „Нищо чудно, че писмото ми изглежда толкова познато!“
Преди няколко години Лангдън бе присъствал на едно тържество в харвардския музей „Фог“. Харвардският, възпитаник Бил Гейтс се беше завърнал в своята алма матер, за да изложи в музея една от безценните си придобивки — осемнадесет страници, които неотдавна бе купил на търг от имението на Арманд Хамър.
Бяха му стрували точно 30,8 милиона щатски долара. Автор на страниците беше Леонардо да Винчи. Днес известни като Лестърски кодекс на Леонардо по името на първия им собственик граф Лестър, те бяха единственото, останало от един от най-интересните бележници на твореца— размисли и скици, очертаващи прогресивните му теории в областта на астрономията, геологията, археологията и хидрологията.
Лангдън никога нямаше да забрави реакцията си, след като изчака на опашката и най-после разгледа безценните пергаменти. Пълно разочарование. Те бяха нечетивни. Макар и идеално запазен и написан с безупречен почерк — тъмночервено мастило върху кремава хартия — кодексът изглеждаше непонятен. Отначало професорът си помисли, че не може да го прочете, защото Леонардо е писал на архаичен италиански. Но след като го разгледа по-внимателно, разбра, че не е в състояние да открие нито една италианска дума и дори нито една латинска буква.
— Опитайте с това, господине — прошепна екскурзоводката до витрината. И му посочи закрепено на верижка ръчно огледалце. Лангдън го взе и разгледа отражението на текста.
Мигновено всичко му стана ясно. В огромното си нетърпение да прочете някои от идеите на великия мислител той съвсем бе забравил, че една от многобройните му артистични дарби е била способността да пише с огледален шрифт, абсолютно нечетивен за никой друг освен за него. Историците все още спореха дали е писал така просто за да се забавлява, или за да не позволява на хората да му надзъртат над рамото и да крадат идеите му. Ала така или иначе, Леонардо беше правил както си иска.
Софи видя, че Робърт я е разбрал, и се усмихна.
— Мога да прочета първите няколко думи — каза тя. — На английски са.
Тибинг продължаваше да пелтечи.
— Какво…
— Обърнат наопаки текст — поясни Лангдън. — Трябва ни огледало.
— Не, няма нужда — възрази Софи. — Обзалагам се, че дървото е съвсем тънко. — Тя повдигна палисандровото ковчеже към лампата на стената и разгледа вътрешната страна на капака. Дядо й не бе можел да пише огледално и винаги беше хитрувал — бе писал нормално, след което беше обръщал листа и бе повтарял огледалния отпечатък. Софи предполагаше, че е пирографирал нормален текст върху парче дърво и после с шкурка го е изтъркал, докато не стане достатъчно тънко, за да се вижда през него. После просто беше обърнал плоскостта наопаки.
Беше права. Лъчите преминаха през тънкия дървен пласт и надписът се появи огледално върху долната страна на капака. Напълно четивен.
— На английски — дрезгаво прошепна Тибинг и засрамено наведе глава. — На родния ми език!
В задния край на самолета Реми Легалудек напрягаше слух да ги чуе, ала двигателите заглушаваха разговора. Развоят на събитията не му харесваше. Ни най-малко. Той погледна завързания монах в краката си. Мъжът лежеше съвсем неподвижно, сякаш изпаднал в примирен транс или в безмълвна молитва за избавление.
72
На височина четири хиляди и петстотин метра Робърт Лангдън усещаше, че физическият свят избледнява — мислите му се съсредоточаваха върху огледалното стихотворение на Сониер, осветено през капака на кутията.
Софи бързо взе един лист и го преписа. Когато свърши, тримата един по един прочетоха текста. Приличаше на някаква археологическа кръстословица… загадка, която обещаваше да разкрие как се отваря криптексът. Лангдън бавно прочете стиховете, които Сониер бе написал на английски.
За дума древна тука иде реч. Родът й пръснат ще е цяло веч. Свят камък е на рицаря ключът и атбаш сочи истинския път.