— Нямам представа. Из цялата къща има такива снимки, затова ги събрах.
Коле разгледа документа.
| Жан дьо Гисор | 1180–1220 |
| Мари дьо Сен-Клер | 1120–1266 |
| Гийом дьо Гисор | 1266–1307 |
| Едуар дьо Бар | 1307–1336 |
| Жан дьо Бар | 1336–1351 |
| Жан дьо Сен-Клер | 1351–1366 |
| Бланш Девро | 1366–1398 |
| Никола Фламел | 1398–1418 |
| Рене Данжу | 1418–1480 |
| Йоланд дьо Бар | 1480–1483 |
| Сандро Ботичели | 1483–1510 |
| Леонардо да Винчи | 1510–1519 |
| Конетабъл дьо Бурбон | 1519–1527 |
| Фердинан дьо Гонзак | 1527–1575 |
| Луи дьо Невер | 1575–1595 |
| Робърт Флъд | 1595–1637 |
| Ж. Валентин Андреа | 1637–1654 |
| Робърт Бойл | 1654–1691 |
| Исак Нютон | 1691–1727 |
| Чарлз Радклиф | 1727–1746 |
| Шарл дьо Лорен | 1746–1780 |
| Максимилиан дьо Лорен | 1780–1801 |
| Шарл Нодие | 1801–1844 |
| Виктор Юго | 1844–1885 |
| Клод Дебюси | 1885–1918 |
| Жан Кокто | 1918–1963 |
| Франсоа Дюкар | 1963–1981 |
„Prieure de Sion?“ — зачуди ce Коле.
— Господин лейтенант? — В стаята надникна друг агент. — В централата спешно търсят капитан Фаш, но не могат да се свържат с него. Ще се обадите ли?
Коле се върна в кухнята. Беше Андре Верне. Изтънченият говор на банкера не можеше да скрие напрежението в гласа му.
— Капитан Фаш е казал, че ще ме потърси, но още не ми се е обадил.
— Капитанът е много зает — отвърна Коле. — Какво обичате?
— Увериха ме, че ще ме държите в течение на вашето следствие.
За миг на Коле му се стори, че гласът му е познат, ала не можеше да си спомни откъде.
— Мосю Верне, аз съм лейтенант Коле и в момента ръководя следствието в Париж.
Отсреща последва дълго мълчание.
— Търсят ме по другия телефон, господин лейтенант. Извинете ме, моля. Пак ще ви се обадя. — Банкерът затвори.
Няколко секунди Коле остана със слушалката в ръка. После се сети. „Знаех си, че съм чувал гласа му!“ Откритието го накара да ахне. „Шофьорът на бронирания камион. С фалшивия ролекс.“
Сега разбираше защо банкерът толкова бързо беше затворил. Беше си спомнил лейтенант Коле — полицая, когото толкова нагло беше излъгал. Коле се замисли за значението на странното развитие на събитията. „Верне е замесен.“ Инстинктивно разбираше, че трябва да се обади на Фаш. И емоционално усещаше, че това случайно откритие ще е неговият славен миг.
Веднага се свърза с Интерпол и поиска пълна информация за Депозитната цюрихска банка и нейния президент Андре Верне.
80
— Закопчайте предпазните колани, моля — съобщи пилотът, когато самолетът започна да се спуска в мрачния утринен дъжд. — Ще кацнем след пет минути.
Когато мъгливите хълмове на Кент се ширнаха под тях, Тибинг изпита радостно усещане. Връщаше се у дома. Англия се намираше на по-малко от един час път от Париж, и все пак бе на цял свят разстояние от Франция. Тази сутрин влажната пролетна зеленина на родината изглеждаше особено приветлива. „Животът ми във Франция свърши. Победоносно се завръщам в Англия. Ключовият камък е открит. — Естествено оставаше да установят къде в крайна сметка ще ги отведе ключовият камък. — Някъде в Обединеното кралство.“ Нямаше представа точно къде, но вече предвкусваше славата.
Той се изправи, отиде при отсрещната стена, плъзна настрани една подвижна плоскост и разкри дискретен сейф. Набра комбинацията, отвори го и извади два паспорта.
— Паспортите ни с Реми. — После им показа дебела пачка банкноти по сто лири. — И документи за вас двамата.
Софи го погледна подозрително.
— Подкуп?
— Творческа дипломатичност. Частните летища правят някои компромиси. При моя хангар ще ни посрещне британски митничар и ще поиска да се качи на самолета. Вместо да му позволя, ще му кажа, че пътувам с известна французойка, която предпочита никой да не знае, че е в Англия — заради пресата, нали разбирате, — и ще му предложа този щедър бакшиш в знак на благодарност за дискретността.
Лангдън се смая.
— И митничарят ще го приеме?!
— Небеса, да! Двумесечна заплата? Всички тези хора ме познават. Аз не съм трафикант на оръжие, за Бога. Посветен съм в рицарство от кралицата. — Тибинг се усмихна. — Това си има своите привилегии.
Реми се приближи по пътеката със сребристия глок в ръка.
— Какво ще наредите да правя, сър?
Тибинг погледна прислужника си.
— Ще останеш в самолета с нашия гостенин, докато се върнем. Не мога да го мъкна из Лондон с нас.