— И все пак пишеш книга за него, следователно явно смяташ, че трябва да бъде разкрит.
— Има огромна разлика между хипотетичното обсъждане на алтернативната история на Христос и… — Той замълча.
— И какво?
— И разкриването на хиляди древни документи като научни доказателства, че Новият завет е лъжесвидетелство.
— Но ти ми каза, че Новият завет се основава на измислици.
Лангдън се усмихна.
— Всяка вяра на света, Софи, се основава на измислици. Такава е дефиницията на вярата — приемане на нещо, което смятаме за вярно, но не можем да докажем. Всяка религия описва Бог чрез метафори, алегории и преувеличения, още от древните египтяни, та до модерното неделно училище. Метафорите са начин да помогнем на ума си да осмисли непонятното. Проблемът възниква, когато повярваме буквално в собствените си метафори.
— Значи си за това документите от Сангреала завинаги да останат скрити, така ли?
— Аз съм историк. Противопоставям се на унищожаването на документи и ми се ще теолозите да имат повече информация, за да размишляват за изключителния живот на Иисус Христос.
— Не може едновременно да защитаваш и двете позиции.
— Библията е пътеводна светлина за милиони хора на планетата, също като Корана и Тората за други религии. Ако ние с теб можехме да разкрием документи, които опровергават свещените истории на исляма, юдаизма, будизма и езичеството, щяхме ли да го направим? Трябва ли да развеем байрака и да кажем на будистите, че според нашите доказателства Буда не се е родил от лотосов цвят? Или че Иисус не е роден след буквално непорочно зачатие? Хората, които наистина разбират своята вяра, знаят, че тези истории са метафорични.
Софи не изглеждаше убедена.
— Имам приятели набожни християни, които определено вярват, че Христос буквално е превърнал водата във вино и че се е родил в резултат на истинско непорочно зачатие.
— Точно това исках да кажа — отвърна Лангдън. — Религиозната алегория се е превърнала в част от тъканта на действителността. И животът в тази реалност помага на милиони хора да се справят и да са по-добри човеци.
— Но изглежда, че тяхната действителност е измамна.
Той се подсмихна.
— Не по-измамна от тази на криптографката, която вярва в имагинерното число „i“, защото й помага да разшифрова кодове.
Софи се намръщи.
— Не е честно.
Изтекоха няколко секунди.
— Какъв беше въпросът ти? — попита Лангдън.
— Не си спомням.
Той се усмихна.
— Винаги действа безотказно.
83
Когато слязоха на Темпъл Стрийт, Лангдъновият часовник с Мики Маус показваше почти седем и половина. Минаха през лабиринта от сгради и стигнаха до малкия двор пред черквата „Темпъл“. Грубо изсеченият камък лъщеше от дъжда, високо по гредите гукаха гълъби.
Древният лондонски „Темпъл“ беше построен изцяло от нормандски камък. Специфична кръгла сграда с мрачна фасада и изпъкнал наос от единия край, тя повече приличаше на крепост, отколкото на храм. Осветен на 10 февруари 1185 година от ерусалимския патриарх Хераклий, „Темпъл“ бе оцелял през осем века на политически хаос, големия лондонски пожар и Първата световна война, само за да пострада от запалителните бомби на Луфтвафе през 1941 година. След войната го бяха реставрирали и му бяха върнали някогашното великолепие.
„Простотата на кръга“ — докато се възхищаваше на сградата, си помисли Лангдън. Архитектурата бе груба и проста, повече напомняше за римския замък Сант Анджело, отколкото за изтънчения Пантеон. Правоъгълната пристройка отдясно само дразнеше погледа и ни най-малко не скриваше първоначалната езическа форма на сградата.
— Днес е събота и предполагам, че в този ранен час няма служба, която да ни попречи — каза Тибинг и закуцука към вписания в черквата вход и голямата дървена врата. Отляво висеше абсолютно нелепа дъска за обяви, покрита с афиши за концерти и съобщения за религиозни служби.
Англичанинът прочете обявите и се намръщи.
— Отварят чак след два часа. — Той се приближи до вратата и натисна бравата. Заключено. Тибинг прилепи ухо към дървото се заслуша. След малко се отръпна и със заговорническо изражение посочи таблото. — Би ли прочел разписанието на службите, Робърт? Кой ще води първата служба?
Когато на вратата се почука, дяконът тъкмо свършваше да обира с прахосмукачката. Той не обърна внимание. Тази сутрин службата водеше отец Харви Ноулс. Свещеникът си имаше ключове и щеше да пристигне най-рано след час. Сигурно чукаше някой любопитен турист или просяк. Дяконът продължи да чисти, ала чукането не престана. „Не можеш ли да четеш?“ На вратата ясно пишеше, че в събота черквата отваря едва в девет и половина.