Изведнъж чукането се превърна в яростно тропане, като че ли някой блъскаше вратата с метален прът. Младежът изключи прахосмукачката и ядосано тръгна към входа. Отключи и отвори. На прага стояха трима души. „Туристи“ — помисли си дяконът.
— Отваряме в девет и половина.
Набитият мъж, който очевидно водеше групата, пристъпи напред, като си помагаше с метални патерици.
— Аз съм сър Лий Тибинг — с образован саксонски акцент заяви той. — Посветен съм в рицарство от Елизабет Втора. Както несъмнено знаете, придружавам господин и госпожа Кристофър Рен Трети. — После драматично отстъпи настрани и посочи привлекателната двойка зад себе си. Жената имаше меки черти и буйна червена коса. Мъжът беше висок, тъмнокос и му изглеждаше смътно познат.
Дяконът нямаше представа как да отговори. Сър Кристофър Рен беше най-известният дарител на „Темпъл“. Преди половин век бе платил за реставрацията след разрушенията през Втората световна война, ала беше мъртъв от десетилетия.
— Хмм… за мен е чест да се запозная с вас…
Мъжът с патериците се намръщи.
— Добре, че не сте на заплата, младежо, защото не сте много убедителен. Къде е отец Ноулс?
— Днес е събота. Рядко идва толкова рано.
Инвалидът още по-силно сбърчи вежди.
— Няма благодарност на този свят. Той ме увери, че ще е тук, но явно ще се оправим и без него. Няма да отнеме много време.
Дяконът не се отдръпна от входа.
— Съжалявам, какво няма да отнеме много време?
Посетителят го стрелна с поглед, наведе се към него и зашепна в ухото му, сякаш за да му спести срама.
— Явно сте нов тук, младежо. В изпълнение на завещанието му, внуците на сър Кристофър Рен всяка година носят щипка прах от стареца, за да я пръснат в олтара на „Темпъл“. На никого не му е особено приятно, обаче какво да направим?
Дяконът бе тук вече втора година, ала никога не беше чувал за този обичай.
— Ще е по-добре да почакате до девет и половина. Черквата още не е отворена и не съм свършил да чистя с прахосмукачката.
Мъжът с патериците го изгледа ядосано.
— Единствената причина, младежо, поради която от тази сграда е останало нещо за чистене, е господинът в джоба на тази жена.
— Моля?
— Госпожо Рен, бихте ли показали на този нагъл младеж реликвария с праха на дядо ви?
Жената се поколеба за миг, после, сякаш излизаше от някакъв транс, бръкна в джоба на пуловера си и извади малък цилиндър, увит в предпазна тъкан.
— Ето, виждате ли? — изсумтя инвалидът. — А сега или ще изпълните предсмъртното му желание и ще ни оставите да разпръснем праха му, или ще кажа на отец Ноулс как сте се отнесли с нас.
Когато се отдръпна настрани, за да пусне тримата в черквата, дяконът можеше да се закълне, че господин и госпожа Рен изглеждат също толкова озадачени от всичко това, колкото и самият той. Младежът се върна към задачите си, като ги наблюдаваше с периферното си зрение.
Докато влизаха в черквата, Лангдън не можа да се сдържи и се усмихна.
— Много те бива в лъжите, Лий — прошепна той. Очите на Тибинг проблеснаха.
— От оксфордсия театрален клуб е. Там още говорят за моя Юлий Цезар. Сигурен съм, че никой не е изпълнявал първа сцена от трето действие по-самоотвержено.
Робърт го погледна.
— Цезар не беше ли вече мъртъв в тази сцена?
Англичанинът се ухили.
— Да, обаче когато падах, тогата ми се разцепи и трябваше половин час да лежа на сцената по гол задник.
„Жалко, че съм го пропуснал“ — помисли си Лангдън.
Докато минаваха през правоъгълната пристройка към арката, водеща към самата църква, професорът се изненада от голата й аскетичност. Макар че планът на олтара напомняше на този в обикновен католически храм, мебелировката бе студена и строга, без традиционната католическа позлата и орнаментация.
— Мрачно — прошепна той. Тибинг се подсмихна.
— Това е то англиканската църква. Нищо не бива да те разсейва от мъката ти.
Софи посочи през огромния отвор, който водеше към кръглата част от черквата, и каза:
— Прилича на крепост.
Лангдън беше съгласен с нея. Стените изглеждаха необичайно яки.
— Рицарите тамплиери са били воини — напомни им Тибинг. Тропането на алуминиевите му патерици отекваше в грамадния храм. — Военно-религиозно братство. Църквите им били техни твърдини и техни банки.
— Банки ли? — Софи погледна англичанина.
— Небеса, да. Тамплиерите са измислили концепцията за съвременното банкерство. Било опасно европейските благородници да пътуват със злато, затова тамплиерите им позволявали да отнасят златото в най-близката тамплиерска черква и после да го теглят от друга тамплиерска черква в друга част на континента. Само трябвало да представят нужните документи. — Той й намигна. — Срещу малка комисиона. Те са прототипът на днешните банкомати. — Тибинг посочи един витраж. Слънчевите лъчи се пречупваха през изображение на облечен в бяло рицар, яхнал розов кон. — Алан Марсел — каза той. — Магистър на „Темпъл“ в началото на тринайсети век. Той и неговите наследници носели титлата primus baro Angliae.