— Категорично. Ние сме колеги, той няма нужда от пари и случайно знам, че мрази френските власти. Френското правителство му взима абсурдно големи данъци, защото е купил паметник на културата. Той няма да се натиска да помогне на Фаш.
Младата жена отправи поглед към мрачния път.
— Ако отидем при него, какво ще му разкрием?
Лангдън се колебаеше.
— Повярвай ми, Лий Тибинг знае за Ордена на Сион и Светия Граал повече от всеки друг на света.
Софи го погледна.
— Повече от дядо ми ли?
— Исках да кажа, повече от всеки извън братството.
— Откъде знаеш, че Тибинг не е брат от Ордена?
— Той цял живот се опитва да разгласи истината за Светия Граал. Братята от Ордена са се заклели да крият истинския му характер.
— Звучи ми като сблъсък на интереси.
Лангдън разбираше съмненията й. Сониер бе дал криптекса направо на Софи и макар че тя не знаеше какво има вътре нито какво да прави с него, явно се колебаеше да се обърне към непознат човек. Като се имаше предвид потенциално съдържащата се в него информация, криптографката имаше основание за това.
— Не е необходимо веднага да казваме на Тибинг за ключовия камък. Може изобщо да не му кажем. Просто ще се скрием в дома му и ще имаме време да помислим. И когато поговорим с него за Светия Граал, може би ще започнеш да добиваш представа защо дядо ти ти е оставил криптекса.
— Защо ни го е оставил — напомни му Софи. Лангдън изпита скромна гордост и отново се зачуди защо Сониер е замесил и него.
— Горе-долу знаеш ли къде живее господин Тибинг? — попита тя.
— Имението му се казва Шато Вилет.
Младата жена го зяпна смаяно.
— Прочутото Шато Вилет ли?
— Същото.
— Какви приятели имаш само!
— Знаеш ли къде е имението?
— Минавала съм оттам. Намира се в района на замъците.
— Далече ли е?
— На двайсетина минути оттук.
Лангдън се намръщи.
— Толкова много?
— Да. Тъкмо ще имаш достатъчно време да ми разкажеш какво всъщност е Светият Граал.
Той се замисли.
— Ще ти разкажа у Тибинг. С него сме специалисти по различни части от легендата, така че от двама ни ще получиш пълна представа. — Професорът се усмихна. — Освен това за Тибинг Граалът е смисълът на живота и да чуеш историята от него е все едно да чуеш теорията на относителността от самия Айнщайн.
— Да се надяваме, че господин Тибинг няма нищо против окъснелите гости.
— За твое сведение, той е сър Тибинг. — Лангдън бе допуснал тази грешка само веднъж. — Тибинг е голям образ. Беше посветен в рицарство преди няколко години, след като състави генеалогията на Уиндзорския род.
Софи го погледна.
— Шегуваш се, нали? Да не искаш да кажеш, че отиваме на гости у рицар?
Робърт се усмихна криво.
— Ние търсим Граала, Софи. На кого другиго да разчитаме, ако не на рицар?
52
Огромното имение Шато Вилет се простираше на площ от седемдесет и пет хектара и се намираше на двадесет и пет минути път североизточно от Париж в покрайнините на Версай. Проектиран от Франсоа Мансар през 1668 година, дворецът беше една от най-важните парижки исторически забележителности. Заедно с двете си правоъгълни езера и градините, проектирани от Льо Нотр, Шато Вилет по-скоро представляваше малък замък, отколкото имение. Парижани с обич го наричаха „Малкия Версай“.
Лангдън рязко спря камиона пред внушителния портал, преграждащ дългия километър и половина частен път. В далечината се издигаше домът на сър Лий Тибинг. Надписът на портала бе на английски.
Частна собственост. Забранено за търговски пътници.
Сякаш за да обяви дома си за островче британска територия, Тибинг не само беше наредил табелата да се напише на английски, но и бе поставил интеркома отдясно — мястото на шофьора в Англия.
Софи озадачено погледна интеркома.
— Ами ако някой идва без спътник?
— Не питай. — Лангдън вече беше задавал този въпрос на Тибинг. — Той предпочита всичко да е като в родината му.
Младата жена спусна стъклото.
— По-добре говори ти, Робърт.
Професорът се надвеси над нея, за да натисне бутона, усети съблазнителното ухание на парфюма й и осъзна, че са съвсем близо един до друг. Трябваше да изчака в тази неловка поза. Накрая интеркомът изпращя и се разнесе раздразнен глас с френски акцент.
— Шато Вилет. Кой е?
— Казвам се Робърт Лангдън — почти долепен до Софи, се провикна Лангдън. — Приятел съм на сър Лий Тибинг. Имам нужда от помощта му.
— Господарят спи. И аз спях. Каква работа имате с него?
— Въпросът е личен. От огромен интерес за него.
— Тогава съм сигурен, че сутринта с удоволствие ще ви приеме.