Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожектори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.
Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват. Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на паркинга, скрит сред вечнозелените храсти.
— Не искам да рискувам да забележат камиона от шосето — поясни той. — Нито Лий да се чуди защо сме дошли с очукан брониран камион.
Софи кимна.
— Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий сигурно ще се поинтересува какво е това.
— Не се безпокой — отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.
Софи го изгледа със съмнение.
— Много фино.
— Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочита да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оставя преди да се срещнем с него. — Робърт замълча за миг. — Всъщност сигурно трябва да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често намират за малко… странно.
Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.
Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да успее да почука, вратата се отвори. На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеждаше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.
— Сър Лий скоро ще слезе — със силен френски акцент съобщи той. — В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сакото ви? — Икономът намръщено погледна вързопа в ръцете на Лангдън.
— Благодаря, няма нужда.
— Както желаете. Насам, моля.
Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоайе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вътре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драсна клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбовите дънери, запращяха.
Мъжът се изправи и изпъна сакото си.
— Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. — И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.
Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне — на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.
Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, облече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.
„Нека е диванът“ — помисли си тя и се настани до него.
Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харесал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Леонардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.
В самата камина под египетската богиня имаше две каменни готически чудовища, служещи за подпори на дървата. Устите им зееха и разкриваха заплашително кухи гърла. Готическите водоливници винаги бяха ужасявали Софи като малка — поне докато дядо й не я беше излекувал от страха й, като я бе завел на върха на катедралата Нотър Дам по време на буря. „Виж тези глупави същества, принцесо — беше й казал той, посочвайки бликащите от устите им водни струи. — Чуваш ли смешното клокочене в гърлата им? — Момиченцето бе кимнало и се беше усмихнало. — Все едно правят гаргара — беше продължил старецът. — Затова носят това глупаво име — гаргойли.“ Оттогава Софи бе престанала да се страхува от тях.
Милият спомен я прободе като нож. Едва сега осъзнаваше реалността на убийството. „Grand-pére вече го няма. — Тя си представи криптекса под дивана и се зачуди дали Лий Тибинг ще има представа как да го отвори. — Ако изобщо го попитаме. — В последните си думи дядо й поръчваше да намери Робърт Лангдън. Не споменаваше за никой друг. — Трябваше да се скрием някъде“ — каза си Софи и реши да се довери на преценката на американеца.