А Чо се радваше, че е навън, на слънчева светлина. Седна до стражаря и засия. Сияеше повече от всякога, когато забеляза, че мулетата се насочиха на юг към Атимаоно. Несъмнено Шемер е пратил за него, за да го върнат обратно. Шемер иска той да работи за него. Много хубаво. А Чо ще работи добре. Никога няма да даде повод на Шемер да се оплаче. Денят беше горещ. Пасатите бяха спрели. Потяха се мулетата, потеше се Крюшо, потеше се и А Чо. Но той понасяше топлината най-търпеливо. Три години бе работил на плантацията под това слънце. Усмихваше се, усмихваше се толкова весело и така добродушно, че дори тежкият ум на Крюшо се размърда и се зачуди.
— Ти си много смешен — каза той най-после. А Чо кимна и се усмихна още повече. За разлика от съдията, Крюшо му говореше на езика на племето канака, който знаеха всички шинаго и всички дяволи чужденци. А Чо също разбираше този език.
— Много се смееш — мърмореше Крюшо, — а в такъв ден трябва да ти е мъчно.
— Радвам се, че съм вън от затвора.
— Това ли е всичко? — сви рамене стражарят.
— А нима то не стига? — беше отговорът.
— Не вярвам да се радваш на това, че ще ти отрежат главата.
А Чо го погледна с внезапно недоумение и каза:
— Защо, аз отивам в Атимаоно, за да работя на плантацията при Шемер. Не ме ли караш към Атимаоно?
Крюшо поглади замислено дългите си мустаци.
— Хм, добре — каза той най-после, като шибна с камшика дясното муле, — значи не знаеш.
— Какво да знам? — Смътна тревога започна Да обзема А Чо. — Шемер няма ли да ми разреши Да работя пак при него?
— След днешния ден, не! — Крюшо се разсмя силно. Хубава шега наистина. — Виждаш ли, от Днес нататък ти няма да можеш да работиш. Човек с отрязана глава сигурно не може да работи, а? — Той мушна с пръст шинагото в ребрата и се захили.
А Чо запази мълчание в продължение на една миля, в която мулетата бягаха в тръс. След това проговори:
— Шемер смята да ми отсече главата ли?
Крюшо кимна с усмивка.
— Има някаква грешка — каза А Чо мрачно. — Аз не съм шинагото, на когото трябва да му отрежат главата. Аз съм А Чо. Многоуважаемият съдия каза да ме затворят за двайсет години в Нова Каледония.
Стражарят се засмя отново. Хубава шега. Този смешен малък шинаго се опитва да измами гилотината. Мулетата минаха през горичка от кокосови палми и вече половин миля вървяха покрай блесналото море, когато А Чо проговори пак:
— Казвам ти, аз не съм А Чоу. Многоуважаемият съдия не каза, че трябва да отсекат моята глава.
— Не се страхувай — рече Крюшо с човеколюбивото намерение да успокои своя арестант. — Не е трудно да се умре по този начин. Става бързо, ей така — и той щракна с пръсти. — Не е като да увиснеш на въжето и цели пет минути да риташ и да правиш гримаси. Все едно че заколваш пиле с брадва. Отсичаш му главата и толкова. С човека е същото. Пфу! — и всичко е свършено. Не боли. Не можеш дори да разбереш дали боли. Не можеш да разбереш. Главата ти я няма, та не можеш да мислиш. Много е хубаво. Аз искам да умра по този начин, изведнъж. Ти си щастлив, че ще умреш така. А можеше да се заразиш от проказа и да се разпаднеш бавно, на парчета: един пръст, после друг, след това палецът, пръстите на краката… Знам един, дето го попариха с вряла вода. Два дни минаха, докато умре. От един километър можеше да го чуеш как вие. А ти? Ах, толкова е лесно! Чък! — и ножът прорязва врата ти. Всичко е свършено. А ножът може и да погъделичква дори. Кой знае? Никой умрял по този начин не се е върнал да каже.
Той сметна последните си думи за много духовита шега и половин минута се превива от смях. Веселостта му беше донякъде и привидна, но той смяташе за свой човешки дълг да ободри шинагото.
— Казвам ти, че аз съм А Чо — настояваше китаецът, — и не искам да ми отсекат главата.
Крюшо се навъси. Този шинаго отива вече твърде далеч с щуротиите си.
— Аз не съм А Чоу…
— Стига! — прекъсна го стражарят и изду бузи, за да изглежда по-свиреп.
— Казвам ти, че аз не съм… — започна отново
АЧо.
— Млък! — ревна Крюшо.
След това пътуването продължи в мълчание. От Папеете до Атимаоно има двадесет мили и когато шинагото се осмели да заговори пак, бяха изминали