Д-р Ито го хвана за ръката и го спря с благ жест.
— Разбирам защо се чувствате така. Но подобни самообвинения са излишни. Вие сте изпълнили дълга си към върховния господар, комуто дължите най-голяма вярност. Сигурно на останалите им е било писано да умрат, точно както на вас ви е било писано да спасите шогуна. Знаете, че е така.
Сано поклати глава. Съчувствието и разбирането на д-р Ито не му носеха особено успокоение, нито чувство за опрощение. Но започна да проумява защо перспективата да служи като специален агент на Токугава го безпокоеше толкова.
— Когато спасих живота на шогуна… когато убих младия господар Ниу, си мислех, че с това злочестините ми свършват — каза той, като с мъка намираше думите. — Но тази постоянна необходимост да избираш между личното желание и дълга, когато нито едно от тях не ти се струва напълно правилно или погрешно… това водене на разследвания, без да е ясно какво ще се разкрие или кой ще бъде засегнат… За всичко това не съм подготвен и мога да разчитам само на инстинкта си. И рискувам не само живота си, но и честта си… — Сано се засмя. — И какво представлява новият ми пост, ако не същото, но в по-голяма степен? Оттук нататък животът ми няма да бъде по-различен.
— Така ли? — тихо попита д-р Ито.
Сано срещна ироничния поглед на своя приятел и тутакси разбра какво иска да каже. С подкрепата на шогуна той ще притежава огромна власт над живота на хората, ще има дори по-голяма възможност да причинява трагедии, да среща опасността и да разкрива страшни тайни. И противоречието вътре в него все повече ще се засилва. Потребността му от истината няма да намалее, но горко му, ако дръзне да не се подчини на новия си господар! Сано кимна и въздъхна.
— Ясно.
Той спря да крачи и отправи взор към града. Над заснежените покриви на Нихонбаши се издигаше бялата кула на замъка Едо, където му предстоеше да прекара още много дни. Съзнателно избегна именията на даймио и обърна поглед към хълмовете на запад, към плетеницата от канали и към плътната тинеста ивица на река Сумида. Погледна на север към Уено и Йошивара, после на юг, към района на театрите. Обгърна с поглед дребните, смалени човешки фигури, забързани по улиците. Накрая проследи нишките на пътищата, които водеха вън от Едо към далечните провинции.
— Дори сега нещо, което се случва там, може би се нуждае от вашето разследване — каза д-р Ито, изразявайки на глас мислите на Сано.
— Да — Сано застана до самия ръб на стената. Чувстваше се така, сякаш бе надвесен над бездната на несигурното си бъдеще — там, където го очакваха врагове, далеч по-опасни от господарката Ниу и сина й.
— Не ви завиждам, Сано сан. Изправяте се пред голямо предизвикателство.
Неочаквано Сано почувства ведрина в душата си. Нова година бе време за надежда, както бе казал д-р Ито. Тя предлагаше шанс за изкупление. Раните ще зараснат. Времето и опитът ще го дарят с онази мъдрост, която ще стане неговият най-силен съюзник в търсенето на истината. За миг видя как спасява хора, как предава на правосъдието престъпници, как трупа още чест и слава за своята фамилия. В гърдите му плахо се надигна светла вяра, а с нея и нетърпение да пристъпи към новите си задължения като специален агент на шогуна.
— Приемам го — отвърна Сано.