Запъти се към района за евтини развлечения недалеч от моста Нихонбаши, където се събираше простолюдието. Собственикът на една от чайните му даде подробни указания, как да намери залата на Разказвача на небивалици, където Райден обикновено прекарвал времето си. На указаното място имаше шумна тълпа, но хората съвсем не слушаха историите на възрастния човек. Бяха погълнати от нещо в средата на сборището — крещяха, окуражаваха невидими участници, обзалагаха се кой ще спечели. Сано върза коня си пред една от чайните и си проби път през тълпата да види какво става.
Вместо с бали оризова слама, както обикновено ограждаха ринга на борците, импровизираният тепих бе очертан с обли камъни; дрипаво момче блъскаше с пръчка по дървена паница вместо по гонг. Единият от биещите се на ринга мъж можеше да бъде само и единствено Райден.
Борецът бе приблизително връстник на Сано, но с това приликите помежду им се изчерпваха. Носеше яркожълто кимоно с щампован ребус на гърба — вишнев клон, меч и гребло, които, произнесени на глас, звучаха като: «Аз обичам битки.» Разгърдената дреха откриваше огромно увиснало шкембе и черна препаска през слабините. Стоеше приведен срещу противника си, с ръце на кръста. След миг се наклони на една страна, повдигна крака си високо и после го стовари върху земята с тътен и облаци прахоляк. Повтори и с другия крак — с този ритуал сумистите демонстрираха сила и прогонваха злите духове. Публиката се дереше:
— Рай-ден! Рай-ден!
От скандирането името му звучеше като «Гръмотевицата и светкавицата». Въодушевените привърженици на Райден явно очакваха от него цялата мощ на една свирепа буря.
— Рай-ден! Рай-ден!
Няколко мъже хвърлиха монети в краката на своя любимец.
— Голямо състезание, няма що! — отбеляза мъжът до Сано.
Сано хвърли поглед към съперника на Райден и кимна в знак на съгласие. Мъжът от другата страна на ринга бе дебел като Райден, но явно непрофесионален борец. Скъпите дрехи и липсата на меч говореха, че е търговец. Той непохватно повтори мощното тропане на Райден. Лицето му изразяваше смущение и едновременно с това доволство, сякаш не му беше много ясно как се бе замесил в това, но се забавляваше от собствената си дързост. Няколко негови приятели го подкрепяха с окуражителни възгласи.
Райден извади от кимоното си кесия. Изсипа нещо бяло в шепата си. По-голямата част разпръсна по ринга, а останалото облиза с език от дланта си. Сол — според древната традиция прочистваше себе си и терена от зли духове. После свали кимоното си и го метна към момчето с дървения барабан.
Двамата състезатели застанаха един срещу друг, приклекнали от двете страни на ринга. С юмруци, отпуснати към земята, те се втренчиха един в друг. Публиката утихна. Напрежението растеше. Сърцето на Сано заби учестено. Инстинктивно той направи крачка назад и отстъпи от кръга. Това зрелище тук нямаше нищо общо със старинния шинтоистки ритуал за плодородие, останал отпреди хиляда и четиристотин години, в който борци от съседни села се състезавали за благословията на боговете в сезона за сеитба на ориз. Нито с легендарната борба от петстотин години по-късно, изходът от която определял кой от принцовете да наследи трона на императора. Не приличаше и на днешните внушителни турнири, където професионалистите — васали на даймио — се бореха в класически стил пред многохилядна публика и в най-големите храмове в Едо. Беше си най-долнопробно улично сумо — диво, мръсно и непредсказуемо. Всичко можеше да се случи. Сано се чудеше дали не трябва да спре мача. Но в този миг от другата страна на ринга видя двама дошини. Значи мачът имаше и мълчаливото одобрение на властта.
С рев Райден и съперникът му се хвърлиха един срещу друг. Туловищата им се сблъскаха със силен плясък. От удара двамата залитнаха и се оттласнаха един от друг. Зрителите отново наскачаха и се разкрещяха:
— Убий го! Убий го! — отекна в ушите на Сано.