— Извинявай. Боли ли те кракът?
В мига, в който думите се отрониха от устните й, съжали за тях. Естествено, че го болеше. Нали веднага забеляза невидимите за останалите издайнически признаци на свирепата болка — свитите ъгълчета на устата му, прозрачните сенки под очите му! Дори вкочаняващият студ в стаята бе достатъчно показателен! Тя си спомни как той като дете често протягаше ръка опасно близо до пламъка на свещта. Веднъж го бе попитала защо върши подобна глупост, а той й отвърна: «Така забравям болката в крака.»
— Добре съм, майко — хладно отвърна Масахито и изпъна крак пред себе си, подготвяйки се за лечението. Тя знаеше, че усилието му причинява болка, но въпреки това изражението му не се промени. С нищо не издаваше колко страда. Мъчеше се да върви, без да куца и без да използва бастун, дори когато смяташе, че е сам. Сега придърпа кимоното към слабините си. Левият крак бе силен и мускулест, плътта му — гладка и стегната. Десният изглеждаше някак немощен, съсухрен, нашарен с белези от стари рани.
Както обикновено, видът на болния му крак извика у нея състрадание и нежност. Прииска й се да го погали, да облекчи страданията му с майчина ласка, но реакцията на Масахито бе непредсказуема. В детството си той понякога отвръщаше на прегръдките й, но по-често я удряше и риташе, защото ненавиждаше да го съжаляват и успокояват. Затова сега тя коленичи безмълвно, отвори лакираната кутийка и започна да вади единайсетте малки сиви конусчета от мокса. Наплюнчи основата на всяко и после ги нареди по бедрото на Масахито, като внимаваше да избягва незарасналите рани от минали лечения. Запали свещ от мирта и с дървена пръчица пренесе пламъка върху конусчетата. Скоро от тях се изви тънка струя дим и стаята се изпълни с тръпчивия мирис на пелин. Някъде отвън монотонното припяване на свещениците напомняше за предстоящата погребална церемония. Пушекът все повече се сгъстяваше. Най-накрая лицето на Масахито се отпусна, но майка му не знаеше дали защото моксата облекчаваше болката или защото паренето отвличаше вниманието му.
— Това е критично време за нашето семейство, Масахито — предпазливо каза тя. — И всички ние трябва да сме много внимателни. Да правим някои жертви…
Тя въздъхна с надеждата, че няма да й се налага да продължи. Той я изгледа безмълвен. Едва доловима зла усмивка заигра на устните му.
— Може би… ще е добре, ако… за известно време… се въздържаш от някои дейности — рече тя, запъвайки се.
Усмивката на Масахито стана по-широка. Той поклати глава и рече подигравателно:
— Защо поне веднъж в живота си не изречеш онова, което се крие в мислите ти? Тук сме сами, няма кой да ни чуе. Хайде, кажи! Какво искаш да направя? — той скръсти ръце в демонстративно очакване. — Е?
Още от малък Масахито винаги говореше грубо и нападателно. Неизменно успяваше да разплаче или да вбеси хората около себе си. Внезапен спомен изплува в съзнанието на господарката Ниу — как деветгодишният й син насъсква по-големите си братя и сестри и децата на бащините си васали едно срещу друго в люта битка, представяща историческите събития преди петстотин години — онези събития, в резултат на които в страната бе наложена военна диктатура и императорът бе отстъпил цялото държавно управление на шогуна. Играта приключи с многобройни рани, сръдни, викове и потрошена покъщнина. Тогава единствено Юкико се противопостави на брат си в опит да спре погрома. Господарката Ниу си спомни също как откри своя малък генерал пред горящите останки на летния павилион. Синът й злорадстваше над своите окървавени хлипащи воини.
— Защо, Масахито? — бе възкликнала тогава тя. — Защо?
Той я бе погледнал ликуващ право в очите:
— Исках да променя историята, майко. И успях! Кажи на татко, че днес кланът Тайра разгроми клана Минамото.
«Кажи на татко» — ето това бе истинската причина за деянието му. Нейният жесток, гневен син изобщо не се вълнуваше от историята. Да! Баща му странеше от него, пренебрегваше го заради физическия му недъг и сега детето търсеше наказанието, защото то бе по-добро от липсата на каквото и да било внимание.
Господарката Ниу преглътна мъката си и го изпрати да живее със съпруга й в провинциалното имение. Надяваше се, че там двамата ще заживеят като баща и син. Но скоро доверен слуга й проводи вест, че Ниу Масамуне просто е заключил Масахито в изолирана стая — като животно в клетка — сам, неумит, хранен с отпадъци. Смазана от чувство за вина, господарката Ниу нареди да го върнат в Едо и сама поведе битка за обуздаване на буйния му нрав. И успя донякъде, често на възмутителна цена.