— Чакайте, йорики Сано сан! Трябва да спра!
Викът идеше двайсетина стъпки зад него. Сано дръпна юздите на коня си и хвърли поглед през рамо. Проследи как ухиленият и хриптящ Цунехико препускаше на големия си черен кон. Унесен в мисли, напълно бе забравил за своя спътник. Цунехико се смъкна от коня си.
— Няма да се бавя, обещавам — и избърза към канавката, като повдигаше наметалото си.
Сано поклати глава и се наведе да хване юздите на коня му. Искрено съжаляваше, че не пътува сам, но нямаше как иначе. Вчера веднага след погребението на Юкико той отиде в имението на съдията Огиу да поиска отпуск. Съдията се появи чак по здрач. Сано го поздрави и с огромно облекчение разбра, че началникът му не го бе забелязал на погребението.
— Ваша светлост — плахо рече Сано, — смирено ви моля да ми позволите петдневен отпуск. Както знаете, баща ми не е добре. Неговият лекар ме посъветва да отида на поклонение в Мишима и да се помоля за оздравяването му в тамошния храм.
Нуждата от достатъчно основателен повод го бе изправила пред морална дилема. Мразеше лъжите, но през последните няколко дни постоянно си служеше с тях. Помъчи се да открие оправдание за престъпването на принципите си в тезата, че дребните истини трябва да се жертват в името на по-значимата. Предложи историята за поклонението, защото бе най-правдоподобна и вярна. Семейният лекар действително му бе препоръчал поклонението, пък и Мишима бе спирката веднага след Хаконе. Щеше да отиде дотам и ако шпионите по проверочните пунктове докладват на Огиу, поне привидно няма да има нищо нередно.
Огиу разтърка брадичка многозначително.
— Какъв великолепен пример на синовна всеотдайност! Разбира се, можете да ползвате отпуска, йорики Сано. Кога възнамерявате да тръгнете?
— Благодаря, ваша светлост. Утре сутрин, ако е възможно — Сано се учуди, че съдията се съгласи толкова лесно. Нима повярва на историята му? Или искаше да се отърве от него поне за известно време? Дали Огиу знаеше за Мидори? Ако знаеше, значи нямаше нищо против Сано да продължи разследването?
— Разбира се, ще вземете и секретаря си — рече Огиу и тонът му недвусмислено показа, че това е не просто заповед, но и условие за заминаването.
Сано замлъкна слисан. Цунехико! Какво ужасно бреме! Как ще си позволи да го храни пет дни? Да плаща за квартира, конюшня и за петте проверочни пункта между Едо и Хаконе.
— Оценявам съвета ви, ваша светлост — заекна Сано, — но няма да имам нужда от секретар.
Огиу отхвърли възраженията му с поклащане на глава:
— Човек във вашето положение се нуждае от спътник. Не се тревожете за цената. Ей сега ще напиша два официални пропуска и ще ви предоставя средства да покриете разходите на секретаря си. След това идете у тях и го предупредете да се подготви за пътуването.
Тогава Сано разбра. Огиу пращаше Цунехико да го шпионира. Подозренията му за мотивите на съдията се възродиха.
И ето сега Цунехико тромаво се качваше на черния си кон, хриптеше и мърмореше:
— О, йорики Сано сан, толкова ожаднявам от язденето. И огладнявам. Но съм ви благодарен, че ме взехте със себе си.
Сано спотаи усмивката си и двамата продължиха пътуването си. С наближаването на Шинагава се заредиха крайпътните страноприемници, чайни и гостилници с примамващи апетитни миризми на различни ястия.
— Моля ви, нека влезем да похапнем, йорики — повтаряше Цунехико пред всяка от тях.
— По-късно — отвръщаше Сано. Искаше да изминат възможно най-голямо разстояние преди да се мръкне. Той се отправи към пропускателния пункт — ниска, измазана с хоросан къщичка, пред която се виеше опашка за регистриране на пътуващите и за проверяване на документите им.
Служителите старателно проверяваха всяка жена, да не би случайно някой даймио да изведе тайно съпругата или дъщерите си извън Едо. Сано се запита как ли семейство Ниу бяха осигурили пропуск за Мидори толкова бързо. Тези ценни документи изискваха много подписи и понякога се подготвяха месеци наред. Вероятно бяха платили цяло състояние за подкуп, което безспорно означаваше, че имат твърде сериозна причина да държат Мидори далеч от Едо.
Минаха проверката и тъкмо се готвеха отново да потеглят, когато Сано изведнъж изтръпна. Някой го наблюдаваше. Беше сигурен в това. Почувства съвсем ясно как чифт злобни очи пронизаха гърба му.
Той се престори, че проверява дисагите си и се обърна рязко. Нищо. Хората на опашката отвърнаха на погледа му с обичаен интерес, но нищо повече. Не забеляза познати лица. Сигурно е някой мецуке, правителствен шпионин, предрешен така, че да се слее с тълпата, който е избрал този момент, за да го огледа. Нищо повече.