Но безпокойството остана. Като наближиха следващия пункт при Кавазаки, той се улови, че поглежда зад себе си все по-често. Пътят криволичеше през рядка гора. Цунехико пак спря, за да се облекчи. Докато го чакаше, Сано се взря в боровете. Идеално място за скривалище на злосторници, помисли си той. Всяка година безброй пътници биваха ограбвани и убивани по Токайдо.
Внезапно зад Сано се разнесе тропот на конски копита. Той надникна обратно към завоя в очакване на ездача. Но тропотът внезапно секна. Тишината придоби зловещ оттенък. Явно конникът се бе спотаил и ги дебнеше. Сано посегна към меча. Дали да извика «Кой е там?» или да обходи завоя и да погледне? Не му се щеше да се откъсва от целта си.
— Побързай, Цунехико! — извика той.
Отдъхна си, когато излязоха от гората и се озоваха на открито. Но напразно — чакаше ги ново препятствие за бързо бягство — река Тама. Няколко плувци превеждаха конете през водата, а гребците помагаха на пътниците да се качат в дървените лодки. Кланът Токугава и тяхната резултатна опазваща мира тактика! За да ограничат придвижването на войски по Токайдо, те бяха разрушили повечето мостове.
Сано не си направи труда да се пазари за таксата с лодкарите. Плати скъпо, само и само по-скоро да го преведат на отсрещния бряг. Двамата с Цунехико разтовариха конете, хвърлиха дисагите си в една от лодките и бързо се качиха в нея. Лодкарите загребаха с влудяваща мудност, а двамата плувци внимателно превеждаха конете между скритите подводни скали. Как ли издържаха в тази ледена вода!
Сано присви очи и огледа отдалечаващия се бряг. Не видя никой да се мярка сред дърветата, но чувството му за надвиснала опасност не отслабна.
От своето скривалище наблюдателят оглеждаше реката, където една от лодките отнасяше йорики Сано на отсрещния бряг. Той постоянно се обръщаше и се взираше в гората. Очевидно знаеше, че е следен. Може и да се бе досетил още там, при пропускателния пункт, но със сигурност — когато преследвачът, аха, да се натъкне на него в гората.
Сега наблюдателят остана невъзмутим. По смутения поглед на Сано, който се местеше от човек на човек там на опашката, бе разбрал, че йорики не знае кой го дебне и откъде. Знаеше, че е превъзходен шпионин. Имаше богат опит в маскировката и криенето. Знаеше как да остане незабележим сред другите пътници, как да се слее с пейзажа, как да прикрива мислите и намеренията си. Не се вълнуваше особено, че йорики Сано е нащрек. Тревожността щеше да го изтощи, да го обезсили, а в това време преследвачът щеше да е готов за своя ход.
И все пак, имаше си грижа. Не заради приликата с онази нощ, когато бе хвърлил двата трупа в реката, а заради младия самурай, който пътуваше със Сано. Очакваше йорики да е сам, но, от друга страна, присъствието на момчето си имаше и предимства — без него Сано щеше да се движи по-бързо, пък и двама души се следят по-лесно, отколкото един. А и момчето сигурно ще отвлича Сано, ще притъпява бдителността му.
Лодката докосна отсрещния бряг. Сано и спътникът му слязоха и започнаха да разтоварват багажа. Конете им също се измъкнаха на брега. Преследвачът изчака, докато жертвите му изсушиха, натовариха и яхнаха конете си и изчезнаха отвъд гористия хълм зад реката. После свирна тихо на коня си. Животното стоеше послушно по-надолу по пътя и сега се устреми към него в тръс. Двамата се спуснаха по склона към реката, където лодкарите и плувците чакаха да ги превозят на отсрещния бряг.
Разполагаше с достатъчно време да избере своя миг. Приближаващата нощ предлагаше много възможности.
Четиринадесета глава
Сано и Цунехико стигнаха до малко селце на име Тоцука. Макар че Тоцука бе шестият проверочен пост и обичайната спирка за пътници, тръгнали от Едо рано сутринта, Сано се бе надявал да продължат нататък. Искаше да се отърват от все така невидимия преследвач, ако съществуваше такъв. Но нощта настъпваше бързо, а двамата с Цунехико бяха премръзнали, уморени и гладни. Конете също имаха нужда от подслон, храна и почивка.
— Ще прекараме нощта тук — каза Сано, след като минаха през проверочния пост и влязоха в Тоцука.
Цунехико, който бе станал мрачен и мълчалив от умора, сега се усмихна отново и каза с въздишка на облекчение:
— Хубаво, йорики Сано сан.
Двамата поеха нагоре по улицата да потърсят подслон за през нощта. Подминаха внушителни, подобни на храмове постройки, запазени за отсядане на даймио и благородници от двора. Близо до центъра намериха скромна странноприемница, обявяваща ниски цени за храна и квартира. Два фенера осветяваха надпис с името й — «Рьокан Горобей». Изглеждаше спретната и в добро състояние. Навсякъде бе чисто, а в задната част се кипреше малък олтар на Джизо, бога покровител на пътници и деца.