Преди да влязат в странноприемницата, Сано отново хвърли поглед през рамо. Дали преследвачът ги бе изгубил? Зърна познати лица на пътници, които бяха срещнали, докато се движеха насам, но никой, с когото би могъл да свърже това злокобно присъствие. Опитвайки да се отърси от тревогата, си каза, че скоро двамата с Цунехико ще са в безопасност между четирите стени на стаята.
— Добре дошли в «Рьокан Горобей»! — посрещна ги усмихнатият собственик. Поклони се и рече: — Благодаря ви, че избрахте моята скромна странноприемница. Аз съм Горобей и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря приятен престой.
Той им донесе регистъра да се запишат, после извика момчето от конюшнята да се погрижи за конете. Взе една лампа и поведе Сано и Цунехико към стаята за багаж. Те оставиха там дисагите си и задържаха само онова, което щеше да им потрябва за вечерта. Цунехико овеси меча си на стойката наред с оръжията на другите гости, но Сано се поколеба. Ами ако преследвачът се появи тази нощ?
— Не се притеснявайте да оставите оръжията си, господарю — каза собственикът. — Рьокан Горобей има собствени нощни стражи.
— Не искам да ви обидя, но предпочитам да задържа мечовете си — каза Сано.
Горобей ги преведе през малка кокетна градина и от там — в крилото за гости. Изкачи се по стълбите на тясна веранда и отвори вратата на стаята им. Тя бе голяма точно колкото в нея да легнат двама души, а цялото й обзавеждане се състоеше от мангал с дървени въглища, стенен шкаф за завивките и два футона. Горобей запали мангала и лампите. После се усмихна с поклон.
— Скромно, но уютно. Банята и тоалетната са ето там. Моля, уведомете ме, ако имате нужда от нещо — с още един поклон той побърза назад към входа, откъдето се чуваха гласовете на други пристигнали пътници.
След като се изкъпа и преоблече в удобна роба, Сано седна в малката топла и светла стая и почувства как напрежението му се стапя. Заради чисто физическото усещане за удобство всички заплахи започнаха да изглеждат някак далечни и нереални.
— Умирам от глад! — обяви Цунехико. — Кога ще ядем?
Вместо отговор вратата на стаята се плъзна встрани. Влезе спретната прислужничка, поклони се и им връчи два подноса с щедри порции риба, ориз, зеленчуци и гореща супа. Изтощен от това да се взира във всяко лице, Сано бе доволен, че странноприемниците нямат трапезарии и гостите се хранят по стаите си.
Прислужничката наля чая и сакето и се оттегли.
— Вкусно — изломоти Цунехико с пълна уста.
Сано кимна утвърдително. Оризът бе ароматен, зеленчуците и супата — пикантни и апетитни. Рьокан Горобей предлагаше добро обслужване за цените си.
Не трябваше да забравя да остави щедър бакшиш. Топката в стомаха му се поотпусна и освободи място за остър глад. Той изяде почти всичко от порцията си.
Отвън се чуха смях и песни. Цунехико плъзна назад панела на прозореца и се надвеси любопитно.
— Недей… — Сано протегна ръка да го спре.
Цунехико се огледа изненадан.
— Защо?
Сано пусна ръката си.
— Няма значение — рече. Не искаше да издават местонахождението си, но не можеше да се сдържи да не погледне навън. Може би този път ще зърне преследвача?
Плъзна поглед към другите стаи за гости в отсрещния край на градината. През отворения прозорец на една от тях различи група самураи. Жена в ярко кимоно бе коленичила сред тях и свиреше на шамисен. Единият от самураите запя с фалшив глас. Другите избухнаха в смях. В съседната стая двама свещеници пееха сутри. Дали преследвачът е сред неясните силуети, които се очертаваха по прозрачната хартията на някой от отсрещните прозорци? Или е отседнал в друга странноприемница, готов да поеме по следите им на следващото утро? Може би се спотайва в мрака извън селото? Заслушан в обичайните шумове и успокоен от уюта на стаичката, Сано почти повярва, че преследвачът вече не ги застрашава. Почти.
Цунехико се прозя:
— Толкова съм уморен.
Сано също се прозя. Тялото му се нуждаеше от сън въпреки желанието на съзнанието му да остане нащрек. Прислужничката се върна да прибере подносите и той я помоли да им оправи постелите. После сложи наметалото си и взе мечовете си.