— Излизам малко на чист въздух — каза той на Цунехико. Искаше да огледа за последен път и да се увери, че са в безопасност.
Обиколи утихналия двор, хвърли поглед навън към пустата улица и поздрави нощния стражник — явно син на Горобей. Вече не чувстваше враждебното присъствие на преследвача. Дали умората не притъпяваше сетивата му?
Когато се върна в стаята, заключи прозорците и вратите. Смръщи се заради паянтовите дървени ключалки, предназначени да осигурят по-скоро уединение, отколкото сигурност. Цунехико вече спеше, скрит под завивките от глава до пети. Хриповете бяха преминали в тихо похъркване. Сано свали наметалото и мечовете и угаси лампите. Легна на своя футон и се зави. Докато се унасяше, долови клепалото на нощната стража. Ръката му инстинктивно се измъкна изпод завивките и се протегна към оръжията до него. С последно съзнателно усилие той сграбчи дръжката на дългия си меч и го измъкна от ножницата.
И потъна в сън.
В градината на Рьокан Горобей преследвачът се спотайваше зад един кичест бор. Приближаваше полунощ и лампите постепенно гаснеха в крилото за гости. Странноприемницата тънеше в мрак. По застланите с чакъл пътеки се полюшваха черните сенки на храсти и постройки. Само неспирният вятър оживяваше нощта с шумоленето на угасналите хартиени фенери и проскърцването на голите клони.
По пътеката изхрущяха стъпки. Появи се нощният пазач, стиснал клепало и фенер. Минаваше на своята поредна обиколка. Вървеше покрай постройките и спираше до всяка врата.
На светлината на фенера преследвачът можеше да различи кръглото жизнерадостно лице и да види облачето от дъха му в студения въздух. Задържа собственото си дишане, за да се слее с дървото, зад което се спотайваше. Засега не се страхуваше, че могат да го открият. Знаеше от продължително наблюдение, че пазачът навлиза в градината на всяка трета обиколка, а изобщо не я доближава при останалите. Издиша чак когато младежът се обърна и мина през портата, която извеждаше на улицата. Миг по-късно стъпките прозвучаха отново, светлината мина покрай него и целият маршрут се повтори.
Преследвачът притихна в безсилен гняв. Как да проникне в стаята на Сано — и да се измъкне от там, — без този окаян глупак да го види? Ще успее да стигне до вратата, докато пазачът е на улицата, но ако не успее да я отвори достатъчно бързо, онзи ще бие тревога с клепалото си и цялото село ще връхлети в двора като рояк демони. Дали пък да не изчака друга възможност — утре по пътя или при следващата нощувка? Но желанието да приключи с този проблем сега, още тази нощ, го задържа на мястото му. Този път, когато пазачът свърши огледа на градината и се обърна към портата, той излезе иззад дървото. Ръцете му се сключиха около врата на пазача. Стисна здраво меката топла плът. Младежът извика задавено. Скова се и изпусна фенера и клепалото. Сгърчи тяло, заблъска с крака. Хриптеше и се давеше, борейки се за въздух. Заби пръсти в ръцете на нападателя в опит да разхлаби хватката им.
Преследвачът стисна здраво, скърцайки със зъби от усилие. Не почувства болка, когато ноктите на другия се впиха в кокалчетата му. Скоро съпротивата на пазача отслабна. Хриповете му престанаха, ръцете увиснаха. Той потръпна един-два пъти и се отпусна. Преследвачът положи безжизненото тяло на земята и го придърпа в храстите. Духна пламъчето на падналия фенер. Сега вече никой не се изпречваше на пътя му.
Пое през градината към стаята на Сано.
Писъци и стенания отекваха в ушите на Сано, докато крачеше отново през вонящите коридори на затвора в Едо. Този път водач бе не Мура, а съдията Огиу, чиито церемониални черни одежди метяха мръсния под.
Огиу спря в края на коридора и рязко отвори една врата.
— Влизай, йорики Сано — извика, — ела да видиш съдбата на онези, които не се подчиняват на заповеди и не изпълняват дълга си!
Сано не искаше да върви. Не искаше да узнае какво се крие зад онази врата. Но невидима сила го тласкаше нататък по коридора. Почти ридаещ от ужас, се свлече на колене и се вкопчи в робата на съдията.
— Моля ви… недейте…
Огиу се изкиска.
— А къде остана самурайската ти смелост, йорики Сано? — присмя му се той.
С мощен ритник запрати Сано вътре в стаята. Сано изкрещя стъписан от гледката пред очите си. Мура и д-р Ито бяха застанали от двете страни на масата за аутопсия. Ета държеше дълъг бръснач, а долната част на лицето му бе превързана с бяло парче плат. Д-р Ито го привика с ръка и Сано забеляза нещо, от което му призля. Масата беше празна. Готова. За него.